Петдесет нюанса сиво

Сгуших се в него, затворих очи, носът ми опираше във врата му, главата ми беше на рамото му. Вдишах аромата му. Освободих съзнанието си и за миг си позволих да си представя, че ме обича. Беше толкова реално, почти осезаемо истинско, и една малка част от моето заядливо, неприятно и винаги мрънкащо подсъзнание си позволи да се... надява. Внимавах много да не докосвам гърдите му, но така или иначе при всяко мое помръдване той ме стискаше здраво и нямах шанс.

И скоро, твърде скоро ме откъснаха от божествения ми блян.

- Стигнахме у дома каза Крисчън. Какво просто изречение и толкова много подтекст.

У дома, с Крисчън. Само дето апартаментът му беше художествена галерия, а не дом.

Тейлър отвори вратите на колата. Благодарих му срамежливо с пълното съзнание, че е чул нашия разговор, но вежливата му усмивка ме успокои. Не показа с нищо, че е подслушвал.

Веднага щом слязохме от колата, Крисчън ме погледна критично. Какво бях направила пък сега?

- Защо нямаш сако? Намуси се, свали своето и го метна на раменете ми.

- Оставих го в новата си кола отговорих сънено и се прозях.

- Уморена ли сте, госпожице Стийл? усмихна се той.

- Да, господин Грей. Не се чувствах много уверена под зоркия му поглед, но все пак реших да поясня. Днес тялото и душата ми бяха обладани по начини, които изобщо не бях подозирала, че съществуват.

- Е, мога да те пообладая още малко каза решително той, хвана ме за ръка и ме поведе към входа на сградата. „Господи! Пак ли?"

Бяхме в асансьора. Гледах го и се чудех. Той бе поискал да остана да спя при него, но той не спеше с никого освен с мен като изключение и в много редки случаи. Изведнъж изражението му се промени. Очите му потъмняха. Той протегна ръка, сграбчи брадичката ми и я дръпна рязко надолу, за да не си хапя устната.

- Един ден ще те изчукам в този асансьор, но сега си уморена и предлагам да си лягаме.

Наведе се към мен, захапа леко долната ми устна със зъби и я подръпна. Дишането ми секна. Разтапях се при допира му. Неудовлетвореното желание се разбуди. Забих леко зъби в горната му устна. Той изстена и щом асансьорът спря, ме поведе през фоайето.

- Имаш ли нужда от нещо за пиене или нещо друго?

-Не.

- Добре. Да си лягаме.

- Ще се задоволиш с обикновената стара ванила?

Той наклони глава на една страна и каза:

- Няма нищо обикновено, нито пък старо във ванилата. Всъщност я намирам за доста интересна на... вкус.

- Откога?

- От миналата събота. Защо? Да не би да си се надявала на нещо по-екзотично?

Другото ми аз наостри уши.

- О, не, мисля, че денят като цяло беше дори прекалено екзотичен.

Другото ми аз нацупи джуки и ужасно неумело се опита да прикрие разочарованието си.

- Сигурна ли си? Тук се стараем да задоволим всякакви вкусове и предпочитания. Имаме поне трийсет и един вида аромати и вкусове. Усмихна ми се изкусително.

- Забелязала съм казах сухо.

- Хайде, Анастейжа, утре имаш важен ден. Колкото по-скоро си в леглото, толкова по-скоро ще бъдеш изчукана и токова порано ще заспиш.

- Господин Грей, вие безспорно сте непоправим романтик.

- Госпожице Стийл, имате голяма уста. Може да се наложи да я запуша по някакъв начин. Хайде. И ме поведе през хола към спалнята си. Влязохме и той затвори вратата с крак и изкомандва:

- Вдигни ръцете.

Изпълних веднага. Само с едно бързо рязко движение той махна роклята ми като магьосник.

- Воала, дами и господа! каза закачливо.

Засмях се и изръкоплясках. Той се поклони грациозно и се усмихна. Как можех да му устоя! Особено когато беше такъв. Той сложи роклята ми на самотния стол до шкафа.

- А какъв ще е следващият трик? попитах закачливо.

- Моя скъпа Анастейжа, лягай в леглото и ще ти го покажа.

- Мислиш ли, че е удачно поне веднъж да се направя на труднодостъпна? попитах кокетно.

Очите му се оцъклиха от учудване и светнаха от вълнение.

- Е, вратата е затворена. Не виждам начин да ми избягаш каза саркастично. Мисля, че няма смисъл да се обзалагаме. Каузата ти е обречена.

- Но аз умея добре да се пазаря.

- Аз също. Не откъсваше очи от мен, но изражението му се променяше бързо. Изглеждаше много объркан и атмосферата стана доста напрегната.

- Искаш ли да се чукаме? попита тихо.

- Не казах задъхано.

Той помръкна.

„Добре, хайде сега смело. Поеми въздух, Анастейжа!"

- Искам да ме любиш.

Той застина и ме погледна с празен поглед. Лицето му потъмня. О, не, не вървеше на добре. „Добре де, дай му време да разбере какво му казваш" скара ми се подсъзнанието ми.

- Ана, аз... Той прокара ръце през косата си. Двете ръце. Може би това означаваше, че съм поднесла голям сюрприз. Мисля, че вече говорихме за това каза след доста дълга пауза.

- Искам да те докосвам.

Той направи неволна крачка назад, като подплашен, но се овладя.

- Моля те прошепнах.

Той се окопити бързо и каза твърдо:

- О, не, госпожице Стийл, качихте ми се на главата тази вечер и смятам, че направих доста отстъпки. И ви отговарям категорично. Не.

-Не?

-Не.

С това не можеше да се спори, нали?

- Виж, и двамата сме изморени. Хайде да си лягаме каза той, но ме наблюдаваше много внимателно.

- Значи докосването е категорично забранено?