Петдесет нюанса сиво

- Анастейжа, щастлив съм, че се запозна със семейството ми. Откъде в теб такава неувереност в качествата ти? Просто не спираш да ме учудваш. Ти си токова силна, самостоятелна млада

жена, а имаш толкова негативно отношение към себе си. Ако не исках да те запозная с нашите, нямаше да го направя. Така ли си се чувствала през цялото време?

О, той е искал да ида с него! И това ако не беше откровение. Не се чувстваше комфортно, докато ми отговаряше. Ако криеше нещо, едва ли би се държал точно така. Изглеждаше съвсем искрено щастлив от присъствието ми. Светла топлинка се разнесе по вените ми. Той поклати глава и стисна ръката ми. Погледнах нервно към Тейлър.

- Не се тревожи за Тейлър. Гледай мен, говори с мен.

Свих рамене.

- Да, това мислех. И още нещо. Споменах Джорджия само защото Кейт заговори за Барбадос. Все още не съм решила.

- Искаш да отидеш да видиш майка си?

-Да.

Той ме погледна странно. Усетих в него някаква вътрешна битка.

- Мога ли да дойда с теб? попита накрая.

„Какво?!"

- Ами... не мисля, че идеята е добра.

- Защо не?

- Надявах се да си почина от цялото това напрежение и да обмисля нещата.

- Напрягам ли те? Така ли ти действам?

- Да, много меко казано. Избухнах в луд смях.

Под светлините по магистралата видях как устните му се извиха в усмивка.

- Смеете ли ми се, госпожице Стийл?

- Смея ли, господин Грей?

- Мисля, че да и че често ми се смееш.

- Ти си доста забавен.

- Забавен?

- О, да!

- Забавен в смисъл на чудат или забавен в смисъл на някой, който те кара да се смееш?

- О, много от едното и малко от другото.

- Кое от двете е повече?

- Ще те оставя сам да прецениш.

- Не съм убеден, че съм способен на каквато и да е преценка, когато съм до теб, Анастейжа каза иронично и малко горчиво той и продължи тихо: За какво искаш да помислиш в Джорджия?

- За нас.

Той се размърда неудобно в седалката.

- Ти ми каза, че ще опиташ.

- Знам.

- И сега вече не си сигурна.

- Вероятно.

- Защо?

„Защо този разговор стана толкова сериозен и безсмислен?" Дойде ми като внезапно контролно, за което не съм учила. „Какво да му кажа? Защото мисля, че те обичам, а в твоите очи съм само една играчка?-Защото не мога да те докосвам, защото съм твърде изплашена, за да покажа чувствата си, за да не решиш да ме накажеш или да ми се скараш за това, или в най-лошия случай да ме напердашиш?" Какво повече можех да кажа?

Погледнах през прозореца. Колата летеше по моста. И двамата пътувахме обвити в мрак, с маски, зад които криехме чувствата си и мислите си. Нямаше нужда да е тъмно, за да се скрием един от друг.

- Защо, Анастейжа?

Чакаше отговора и ме притискаше за него.

Бях в като в капан. Не исках да го загубя. Въпреки всичките му изисквания, манията му да ме контролира, страшните му пороци и предпочитания никога не се бях чувствала по-жива. Така се чувствах и сега, седнала до него. Това бе най-щастливата тръпка в живота ми. Той беше винаги изненадващо сексапилен, умен, забавен. Но настроенията му... и защо по дяволите искаше да ми причинява болка? Бе казал, че ще помисли за възраженията ми, но все още се страхувах. Затворих очи. Какво да му кажа? Дълбоко в себе си аз все така исках повече. Повече нежност, повече усмивки и повече от онзи забавен, весел Крисчън, повече... любов.

Той стисна ръката ми.

- Говори с мен, Анастейжа. Не искам да те загубя. През последните дни...

Бяхме стигнали почти до края на моста. Шосето вече беше окъпано в неонови светлини. Лицето му ту грееше, ту потъваше в мрак под лампите, профучаващи край нас. Добра метафоpa. Този мъж, когото преди считах за романтичен герой, за смел бял рицар с бляскави доспехи, не беше дори черен рицар, както сам казваше за себе си. Не беше романтичен герой. Беше човек с много дълбоки емоционални проблеми и ме водеше надолу, към мрака. Дали не можех да го изведа нагоре към светлината?

- Аз все още искам повече прошепнах.

- Знам. И ще опитам.

Пусна ръката ми и нежно дръпна брадичката ми надолу, за да освободи приклещената между зъбите ми устна.

- Ще опитам заради теб, Анастейжа. Всяка клетка на тялото му излъчваше откровение, честност и желание да успее.

Това ми стигаше. Разкопчах колана си и за секунди се преместих в скута му. Предполагам това беше последното, което очакваше. Увих ръце около главата му и го целунах дълго и настоятелно и след части от секундата той ми отговаряше.

- Остани с мен тази вечер каза задъхано. Ако се прибереш, няма да те видя цяла седмица. Моля те.

- Ще остана. И аз също ще се опитам. Ще подпиша договора. Това вече беше импулсивно взето решение.

Той ме погледна мълчаливо и след малко каза:

- Направи го след като се върнеш от Джорджия. Помисли си, и помисли добре, бебчо.

- Добре. Няколко километра пътувахме в мълчание.

- Не бива да пътуваш без колан прошепна той недоволно в косата ми, но не направи опит да ме отмести от скута си.