Петдесет нюанса сиво

Разбирам, че е огромна крачка да се довериш някому безрезервно. Аз трябва да спечеля доверието ти. Но ако търпя провал и йе успявам, ти просто трябва да ми казваш. Изглеждаш толкова силна, така уверена в себе си и после сядам и чета това, което пишеш, и виждам една съвсем друга Анастейжа. А аз мога да разбера какво правя и как го правя и дали успявам само и единствено от теб. Трябва да си честна с мен, двамата трябва да сме честни един към друг, за да проработи това.

Тревожиш се, че не си устроена да се подчиняваш. Добре, вероятно това е така. Но в крайна сметка единственото време, когато трябва да се държиш като подчинена, е в стаята с играчките. Това е и единственото място, където ти ми позволяваш да упражня силата и контрола си над теб, единственото място, където правиш това, което ти се каже. И аз никога не бих те пребил до синьо или черно. Цветът, който се стремя да постигна, е розов. Извън стаята с играчките харесвам начина, по който ме предизвикваш. Това е ново и доста приятно изживяване. Не бих искал да променям това. Така че сега е твой ред да ми кажеш какво „повече" се иска от мен. Ще се опитам да погледна на нещата с отворено съзнание, ще се опитам да ти дам пространството, от което имаш нужда, и ще се опитам да стоя далеч, докато си при майка си. И ще очаквам с нетърпение следващия ти имейл.

През това време се наслаждавай на почивката си. Но не прекалявай с насладите.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Мътните ме взели! Той беше написал есе, като онези, които пишехме в училище. И като цяло доста добро. Препрочетох го и се тръшнах на леглото, прегърнала макбука. Да направи срока

една година? И аз имам силата! О, това трябваше да го обмисля. ,Дети го буквално, така каза мама, нали?" Не искал да ме загуби. Два пъти го беше казал. И иска това да проработи. „О, Крисчън, аз също желая това". Щял да се опита да стои настрани. Дали искаше да каже, че може и да не успее да издържи без мен?

И изведнъж започнах да се надявам, че няма да успее. Исках да го видя. Бяхме разделени по-малко от двайсет и четири часа, нямаше да го видя още два дни и изведнъж усетих колко много ми липсва и колко много всъщност го обичам.

- Ана, слънце. Гласът беше мек и топъл, пълен с любов, глас от отминали, забравени времена.

Нечия нежна ръка погали лицето ми. Майка ми. Опитваше се да ме събуди. А аз лежах, увита около лаптопа.

- Ана, слънце мое. Мекият й глас галеше ушите ми, докато бавно плувах към повърхността. Отворих очи. Дори бледорозовата светлина на здрача бе непоносима.

- Здрасти, мамо. Усмихнах й се.

- Отиваме на вечеря след половин час. Не си се отказала, нали?

- О, не, мамо, разбира се, че ще дойда. Опитах се да скрия прозявката си, но не успях.

- Е, това вече е нещо наистина впечатляващо! каза тя, втренчена в лаптопа.

- А, това ли? Исках да съм неестествено-естествена и безразлична, все едно лаптопът е обикновена химикалка.

Дали мама щеше да забележи? Май бе станала доста наблюдателна, след като й съобщих, че съм се сдобила с „гадже".

- Крисчън ми го даде назаем. Мисля, че с него мога да управлявам и совалка, но го ползвам само за имейли и заради интернета.

„Да бе, нищо работа".

Тя ме изгледа подозрително и седна на ръба на леглото.

- Писал ли ти е?

Уф!

- Да казах и безразличието в тона ми прозвуча, меко казано, фалшиво. Изчервих се.

- Може би му липсваш, слънце.

- Надявам се, мамо.

- Какво ти пише?