Петдесет нюанса сиво

Стори ми се, че бяха минали само няколко минути, когато стюардесата ме събуди да се приготвя за кацането. Предложи ми чаша портокалов сок. Отпих бавно. Дори преглъщането ми костваше усилия, но си позволих да се отдам на вълнението. От половин година не бях виждала мама. Погледнах скришом към блакберито и си спомних за дългия объркан имейл до Крисчън. Нямаше никакъв отговор. В Сиатъл сигурно беше пет сутринта. Надявах се да спи. Не исках да си го представям седнал зад рояла, потънал в тъжната музика.

Хубавото на саковете е, че можеш да излезеш веднага, а не да чакаш безкрайни часове за багажа си. Хубавото на първа класа е, че те пускат да излезеш пръв.

Майка ми чакаше с Боб. Боже, колко беше хубаво да ги видя! Не зная дали заради дългото пътуване, дали заради умората, или заради цялата ситуация около Крисчън, но в мига, в който прегърнах мама, заплаках.

- О, Ана, детето ми. Сигурно си много уморена. И погледна Боб с тревога.

- Не, мамо, просто съм ужасно щастлива да те видя казах и я стиснах здраво.

Беше толкова хубаво да усетя тялото й, беше така топло, толкова... у дома. Пуснах я неохотно. Боб ме прегърна с една ръка. Изглеждаше някак притеснен и после се сетих, че вероятно го боли кракът.

- Добре дошла, Ана! Защо плачеш? попита той.

- Няма нищо, Боб. Просто се радвам да ви видя. Погледнах изсеченото му лице и блесналите, сини очи, които ме гледаха с обич. „Тоя съпруг ми харесва, мамо. Може да го задържиш". Той взе сака ми.

- Ана, какво толкова си взела?

Тежеше от макбука. Двамата ме хванаха от двете страни и тръгнахме към паркинга.

Винаги забравям колко е горещо в Савана. В летището климатиците работеха и беше хладно, но навън жегата беше непоносима, тежка като палто, което си принуден да носиш. Всичко по мен лепнеше. Пуснах мама и Боб, за да си съблека джъмпера. Добре, че си бях взела къси гащи. Понякога сухата жега на Лае Вегас ми липсваше. Живяхме там с мама и Боб, когато бях на седемнайсет. Но с тази влажна жега, и то в осем и половина сутринта, се свикваше трудно. Докато се мушна в охладената от климатика кола на Боб, косата ми се бе накъдрила от пот и едва ходех. От задната седалка на колата пуснах съобщение на Кейт, Рей и Крисчън.

*Пристигнах в Савана А. :)*

Поколебах се, преди да пусна същото и на Хосе, и тогава замътеният ми от умора мозък се сети, че изложбата му е само след седмица. Дали да поканя Крисчън? Как можех да го поканя, като знаех какви чувства изпитва към Хосе? Дали Крисчън изобщо щеше да пожелае да ме види някога след този имейл? Стана ми зле само като си помислих за това. Реших да не му мисля повече. Реших да се насладя на компанията на мама.

- Искаш ли да си поспиш, като се приберем? Сигурно си много уморена.

- Не, мамо, искам да ида на плажа.

Бях се излегнала на шезлонга, смучех диетична кола и гледах Атлантическия океан. А само преди ден гледах от кулата на Крисчън към Тихия. Майка ми се беше излегнала до мен. Носеше ужасна грамадна слънчева шапка, огромни кръгли слънчеви очила и също пиеше кола. Бяхме на Тибий Айланд, само на три пресечки от нас. Тя ме държеше за ръка. Къпех се в слънчевите лъчи, чувствах се удобно, на сигурно място и в душата ми бе топло. За първи път от векове започнах да се отпускам.

- Кажи ми, Ана... за този мъж, дето ти е завъртял акъла.

Как ме беше усетила? Какво да кажа? Не можех да говоря много за него заради споразумението за поверителност, но дори и без него едва ли бих говорила с майка ми за Крисчън.

- Е, хайде, кажи ми. Тя стисна ръката ми.

- Казва се Крисчън. Много е красив. И страшно богат. Прекалено богат. Много е труден за разбиране и често мени настроенията си.

Да, това беше прецизно и сбито описание. Обърнах се да видя как ще реагира. Точно в този миг тя също бавно се обръщаше към мен. Беше свалила очилата и ме гледаше с ясните си сини очи.

- Труден за разбиране и често мени настроенията си. Това искам да го обсъдим.

„О, не..."

- О, мамо, така рязко мени настроенията си, че чак ми се завива свят. Имал е много трудно детство. Затова понякога е затворен и трудно може да се разбере какво чувства.

- Харесваш ли го?

- Много повече от „харесвам".

- Наистина ли? Тя ме погледна крайно изненадана.

- Да, мамо.

- Мъжете, Ана, не са трудни за разбиране. Те са много просто устроени същества и разбират нещата буквално. Когато кажат нещо, обикновено наистина го мислят. Ние прекарваме часове да анализираме какво са искали да кажат с някое изречение, а то е очевидно. Те казват точно това, което е в изречението, и нищо повече. Ако бях на твое място, бих тълкувала думите му буквално. Това ще ти помогне да го разбереш.

Това беше наистина добър съвет. Да се опитам да го разбера буквално. И в този миг всичко, което бе казал, заблъска в съзнанието ми.

„Не искам да те загубя...

Ти си ме омагьосала...

Аз съм като нощна пеперуда около лампа...

Ще ми липсваш... повече, отколкото можеш да си представиш".

Погледнах майка си. Тя беше минала през четири брака. Вероятно знаеше доста неща за мъжете.