Петдесет нюанса сиво

- Защо говориш с нея за мен? Помъчих се да не го кажа грубо, да не се държа като вкиснало се лигаво дете, но не успях. Трябваше да спра. Всичко това беше прекалено много за него. Подсъзнанието ми си бе сложило онова разкривено лице, изобразено на картината „Вик" на Едвард Мунк.

- Защото никога не съм срещал момиче като теб, Анастейжа.

- Какво значи това? Момиче, което не задава въпроси и не подписва автоматично договора ти?

- Не. Просто имам нужда от съвет.

- И приемаш съвети от Госпожа Педо? викнах аз. Явно само съм си мислила, че мога да се владея.

- Анастейжа, спри. Достатъчно каза той рязко и очите му се присвиха.

Това, което правех, бе, че се опитвах да карам кънки на лед и летях към пълен провал.

- Ще те напердаша. Нямам никакъв сексуален или емоционален интерес към нея. Тя е ценен приятел, мой бизнес партньор и толкова. Имали сме нещо, останало е в миналото. И това, което сме имали, е било само за мое добро, макар че прееба брака й. Но връзката ни като такава приключи много отдавна.

Не ми го побираше умът. И е била женена?! Как са успели да останат заедно толкова дълго?

- И родителите ти не разбраха нищо?

- Не. Вече ме пита и аз ти отговорих каза ядно той.

Разбрах, това беше: не можех да изкопча нищо повече, защото

го бях докарала до ръба и вече нямаше да може да контролира действията си.

- Свърши ли?

- Засега да казах.

Той видимо се отпусна.

- Добре. Сега е мой ред каза и ме погледна със стоманеносивите си студени очи. Така и не отговори на имейла ми.

Изчервих се. Страшно мразя вниманието да е насочено към мен. Не исках да говорим за мен. Може би той се чувстваше по същия начин, когато аз питах. Не беше свикнал с такова предизвикателство.

- Щях да отговоря, но ти се появи.

- И ти се иска да не бях. Изражението му отново беше безизразно и затворено.

- Не, не е така. Радвам се, че си тук.

- Добре. Усмихна се искрено и топло. И аз се радвам, че съм тук. Независимо от това, че трябваше да мина през този разпит. И така, след като за теб е допустимо да ме печеш на бавен огън, смяташ ли, че фактът, че съм прелетял цялото това разстояние да те видя, ти осигурява някакъв дипломатически имунитет? Не ми минават такива, госпожице Стийл. Искам да знам истината. Искам да знам как се чувстваш и какво чувстваш.

„О, не..."

- Казах ти, че се радвам, че си тук. Благодаря, че дойде. Оценявам, че си минал цялото това разстояние заради мен казах много тихо.

- Удоволствието е изцяло мое. Очите му светнаха и той се наведе и ме целуна нежно. Тялото ми автоматично се пробуди.

Водата беше все още топла, цялата баня в пара. Той спря и се отдръпна.

- Не, мисля, че ми е нужно повече от това, нужни са ми отговорите на някои други мои въпроси преди да правим каквото и да е.

Повече от това? И искаше отговори. За какво? Нямах тайно минало, нямах ужасяващо детство. Какво повече искаше, след като знаеше всичко за мен?

- Какво искаш да знаеш? предадох се с въздишка.

- Като за начало, какво реши за нашето бъдещо споразумение.

Време беше да играем на „Истината или се осмеляваш". Моето друго аз и подсъзнанието ми се спогледаха притеснено. По дяволите, ще заложа на истината.

- Не мисля, че мога да приема за много дълъг период. Цял уикенд да бъда нещо, което не съм. Изчервих се и си погледнах ноктите.

Той мушна пръст под брадичката ми и вдигна главата ми нагоре. Засмя се.

- Да, и аз не мисля, че би могла.

Жегна ме. Една част от мен го прие като обида и предизвикателство.

- Смееш ли ми се?

- Да, но по добрия начин каза той усмихнато.

Целуна ме леко и нежно.

- От теб няма да излезе велика Подчинена. Очите му светеха весело.

Гледах го смаяна и после не знам защо избухнах в истеричен смях. Той се смееше заедно с мен.

- Може би нямам добър учител.

Ноздрите му се разшириха, той наведе глава на една страна и се усмихна артистично.

- Може би. Може би трябва да съм по-строг с теб.

Преглътнах напрегнато, но в същото време мускулите в слабините ми се сгърчиха от желание. Това беше неговият начин да ми покаже, че го е грижа. Вероятно това бе единственият начин, който знаеше. Гледаше ме и се опитваше да разбере изражението ми.

- Толкова ли беше зле, когато те наплясках първия път?

Гледах го объркана. Дали беше зле? Помня колко бях объркана

от собствената си реакция. Болеше, но не много. Всъщност като се замислих... не. И той ми бе казвал милиони пъти, че всичко е в главата ми. А втория път... е... признавам... беше много хубаво.

- Всъщност не прошепнах.

- Не ти се нрави самата идея? опита се да ми подскаже той.

- Предполагам. Идеята, че изпитваш удоволствие, а не бива.

- Помня, че се чувствах по същия начин в началото. Отнема време да се настроиш психически, че всичко е в главата ти, и да свикнеш да приемаш удоволствието.

„И тогава е бил дете!"

- Винаги може да ползваш някой от кодовете, Анастейжа. Не забравяй това. И ако спазваш правилата, което запълва огромната ми нужда да контролирам нещата, да знам, че ти си в безопасност... тогава бихме могли да намерим начин да продължим напред.

- Защо изпитваш нужда да ме контролираш?

- Защото това задоволява моя потребност към нещо, което съм нямал в детството си.