Петдесет нюанса сиво

- Вече и благоприятен ефект, така ли? Колко още според вас, госпожице Стийл, може да бъде наранявано моето его?

- Не мисля, че на егото ти му има нещо. Но в момента, в който го казах, самата аз не си повярвах. Някакво неуловимо усещане мина през съзнанието ми, но изчезна на мига, преди да успея да го хвана.

- Ти мислиш? Гласът му беше нежен. Лежеше до мен, надигнат на лакът, аз бях само по сутиен.

- Защо не обичаш да те докосват?

- Просто не обичам. Целуна ме нежно по челото. Значи този имейл е твоята представа за шега?

Усмихнах се извинително и свих рамене.

- Явно. И все още обмисляш предложението ми?

- Да, това „неприлично предложение". Да, обмислям го. Но имам много въпроси по него.

Той се усмихна с облекчение.

- Бих бил разочарован, ако нямаше въпроси.

- Щях да ти пратя всичко по мейла, ако ти не ме беше прекъснал.

- Коитус интеруптус.

- Знаех си, че някъде дълбоко заровено в теб има чувство за хумор.

- Много малко неща са смешни, Анастейжа. Помислих, че ми казваш не, не на дискусия по договора, не на всичко... Гласът му падна съвсем.

- Още не съм решила. Не знам. Ще ме връзваш ли с каишка за врата?

Той вдигна учудено вежди.

- Ти си правила проучването, Анастейжа. Не знам, наистина не знам. Никога не съм го правил с никого.

О, дали трябваше да се учудвам на това? Не знаел? Той не знаел!?

- А теб връзвали ли са те за врата? прошепнах.

-Да.

- Мисис Робинсън?

- Мисис Робинсън! Като в онази стара песен! Той се засмя високо, свободно, необременено, изглеждаше така млад и безгрижен. Естествено бликащ заразителен смях.

- Ще й кажа, че си я нарекла така. Ще й хареса.

- Ти още говориш с нея? Не можах да прикрия шока в гласа си.

- Да. Вече беше сериозен.

О! И тогава усетих ужасната болка на ревността. Чувството бе толкова дълбоко, че чак се уплаших от себе си.

- Разбирам. Гласът ми бе напрегнат. Значи ти имаш някого, с когото да споделяш... различния си начин на живот, а на мен не ми е разрешено.

Той помръкна.

- Знаеш ли, никога не съм мислил за това от тази гледна точка. Тя беше част от този различен начин на живот. Казах ти: тя е просто добра приятелка. Ако искаш, ще те запозная с някоя от моите подчинени. И с нея също.

Наистина ли се опитваше да ме нарани?

- Това твоята представа за шега ли е?

- Не, Анастейжа. Той поклати глава. Изглеждаше озадачен.

- Не, благодаря, мисля да се справя сама изсъсках и придърпах завивката до брадичката си.

Той ме гледаше объркано. Наистина не разбираше.

- Анастейжа... Търсеше думи. Още едно нещо, което му се случваше за първи път. Не исках да те обидя, сериозно.

- Не съм обидена. Отвратена съм.

- Отвратена?

- Не искам да говоря с никоя от бившите ти приятелки, робини, подчинени или както там ги наричаш.

- Анастейжа Стийл, ти ревнуваш ли?

Бузите ми пламнаха.

- Ще останеш ли при мен?

- Утре сутринта имам бизнес среща в хотела, а и мисля, че вече знаеш, че не спя с приятелките си, робините си, подчинените си... изобщо с никой. Петък и събота бяха изключения и това няма да се повтори. Усетих колко е сериозен, макар че гласът му бе мек и дрезгаво секси.

Нацупих се.

- Е, тогава си тръгвай. Уморена съм.

- Искаш да кажеш, че ме гониш ли? Изглеждаше хем учуден, хем леко развеселен.

-Да

- Е, ето още нещо, което ми се случва за първи път. Гледаше ме, все едно отказваше да повярва. Значи не искаш да обсъждаме нищо сега? За договора имам предвид.

- Не искам отговорих троснато.

- Боже, как искам да те напердаша. Ще се почувстваш доста по-добре. А и аз също.

- Не можеш да ми говориш така... Все още не съм подписала нищо.

- Остави ме да си помечтая, Анастейжа. Той хвана брадичката ми. Сряда? каза тихо и ме целуна по устните.

- Сряда съгласих се. Ще те изпратя, само момент. Седнах, взех тениската си и го побутнах да не ми пречи, докато се облека. Той стана от леглото без желание.

- Подай ми анцуга, ако обичаш.

Той го вдигна от пода, подаде ми го и каза:

- На вашите услуги, мадам. Опита се неуспешно да прикрие усмивката си.

Погледнах го с присвити очи, докато се обувах. Косата ми беше като захарен памук, а трябваше да се изправя пред Кейт Кавана Инквизиторката, след като той си отиде. Взех един ластик за коса, отворих вратата и се огледах за Кейт. Не беше в хола. Май говореше по телефона в стаята си. Крисчън тръгна след мен по коридора. Мислите ми съвсем се объркаха. Не му бях ядосана. Всъщност се чувствах доста засрамена. Не исках да си отива. За първи път исках истински нормална връзка, исках да е нормален, не исках връзка, която трябва да се регулира с договор дълъг цели десет страници, с кожени камшици и вериги.

Отворих му вратата. За първи път бях правила секс в дома си, а като стана дума за секса... да, беше много добре. Но сега се чувствах като празен съд, който можеше и трябваше да се пълни по негово желание и когато му скимне. Подсъзнанието ми се смееше: „Нали бе хукнала да бягаш пет мили, за да го молиш за секс. И ето ти експресна доставка. От какво се оплакваш?" Крисчън спря на вратата и ме погледна.

- Добре ли си? попита нежно, но и много сериозно, и погали устната ми с палец.