Петдесет нюанса сиво

Добре, мисля, че видях достатъчно. Беше удоволствие да те познавам.

Ана

Натиснах клавиша за изпращане и се поздравих за малката си шега. Дали щеше да му се стори смешно? „О, по дяволите! Не! Той няма такова чувство за хумор".

Знаех, че има чувство за хумор, виждала го бях. Но май бях прекалила. Чаках отговора. Чаках... чаках... минаха десет минути.

За да се разсея от притеснението, свило стомаха ми, се захванах да опаковам, нали така бях казала на Кейт. Залових се с книгите. Стана девет, а все още нямаше никакъв отговор. Зачудих се дали не е излязъл някъде. Сложих слушалките, пуснах „Сноу Контрол", седнах на бюрото си и започнах да преглеждам отново договора и да водя бележки по него.

Не зная защо погледнах нагоре. Може би бях уловила движение с крайчеца на окото си. Наистина не знам. Но когато вдигнах поглед, той беше гам, на вратата на стаята ми, и ме гледаше напрегнато. Беше облечен в сивото си спортно долнище и бяла тениска и леко и небрежно въртеше ключовете от колата си в ръка. Извадих слушалките от ушите си и замръзнах.

- Добър вечер, Анастейжа. Гласът му беше безизразен, изражението му напълно контролирано и беземоционално. Способността ми да артикулирам се беше изпарила. Мамицата й на Кейт! Как го беше пуснала, без да ме предупреди? Бях все още по потен анцуг, не бях взела душ, изглеждах и миришех меко казано противно, а той както винаги прекрасен, секси, долнището на анцуга му се пускаше по бедрата му по онзи там начин... И на всичкото отгоре се бе намъкнал в моята спалня!

- Мисля, че съдържанието на имейла ти изисква обяснение очи в очи каза той сухо. Отворих уста, затворих я, пак я отворих и пак я затворих, без да произведа звук. Добра шега излезе. И кой се смее последен? Никога не бе ми минало през ума, за нищо на света на бих повярвала, че Крисчън ще захвърли всичко ей така и ще се появи тук.

- Мога ли да седна? попита той и очите му заиграха весело. Слава тебе, Боже! Може би все пак бе разбрал, че съм се пошегувала.

Кимнах. Никаква следа от способността ми да говоря. Крисчън Грей седна на моето легло!

- Чудех се как ли изглежда спалнята ти.

Огледах се с надежда да видя някой авариен изход. Не, алтернативите бяха две врата и прозорец. Стаята ми беше функционална и доста уютна. Бели плетени столове с масичка и бяло двойно легло с метална пружина и със завивка, която мама бе направила сама от различни парчета плат, съшити едно за друго, когато бе на вълна фолклор: ръчна изработка на завивки. Беше я направила в кремаво и светлосиньо.

- Тук е много спокойно и тихо каза той.

„Не и когато ти си тук".

Най-сетне мозъкът ми започна бавно да възобновява функциите си и да изпраща сигнали към гласните ми струни.

- Как...

Той се усмихна пак.

- Все още съм в „Хийтман".

За това някак си вече се бях досетила.

- Искаш ли нещо за пиене? Вежливостта надделя над всичко, което исках да кажа.

- Не, благодаря, Анастейжа. Усмихна се пак. Ослепителна, хлапашка, дяволита усмивка. Главата му леко наклонена на една страна.

А аз със сигурност се нуждаех от нещо за пиене.

- И така, за тебе беше удоволствие да ме познаваш?

„Обидила съм го. Мамка му! Е, къде да гледам освен в пръстите си? Как ще се измъкна от тая каша? Ако му кажа, че е било шега? Не, чувството ми за хумор едва ли би го впечатлило".

- Мислех, че ще ми отговориш с мейл. Гласът ми беше като мен по-нисък от тревата. Патетично!

- Нарочно ли хапеш тази устна? попита мрачно той.

Пуснах веднага устната, зяпнах и примигнах към него.

- Изобщо не се бях усетила казах с най-сладкия си глас.

И усетих онова нежно придърпване, онази сладка болка в слабините, онова електрическо нещо между нас, което наелектризираше цялата стая. Беше седнал толкова близо. Очите му опушено сиви, лактите му опрени на коленете, краката му леко разтворени. Той се наведе към мен и нежно дръпна едната ми опашка, разпусна косата ми и плъзна ръка в нея. Дишах плитко, сърцето ми блъскаше, буквално не можех да мръдна. После се пресегна и леко дръпна ластичката на другата ми опашка, пусна косата ми и я разроши с дългите си ловки пръсти.

- Значи си решила да поспортуваш малко каза нежно, почти мелодично. Защо, Анастейжа? Пръстите му се въртяха в малки нежни кръгчета около ухото ми, леко се заиграха с меката му част и я заразтъркваха. Беше толкова възбуждащо...

- Трябваше ми време да помисля прошепнах. Бях като сърна пред фаровете на приближаваща кола, като нощна пеперуда около лампа, като птиче пред съскащия език на змия... И той много добре знаеше какво прави с мен.

- За какво да помислиш, Анастейжа?

- За теб.

- И реши, че е било удоволствие за теб да ме познаваш някъде там в миналото. Питам се дали си имала предвид познаване в библейския смисъл на думата.

По дяволите! Изчервих се.

- Не знаех, че си падаш по Библията.

- Като дете ходех на неделно училище, Анастейжа. Доста неща научих там.

- Не си спомням да съм чела за щипки за зърна в Библията. Може би са те учили от някоя по-нова версия.

Устните му се извиха в усмивка. Не можех да откъсна очи от устата му