Пясъчна буря

Сафиа погледна покрай рамото на приятелката си към монитора с директната връзка, към обвитите в дим руини на усилния й труд. Можеше само да гадае какво ще означава тази загуба за Кара. Все едно някой е осквернил гроба на баща и.

— Кара — започна Сафиа в опит да смекчи предстоящия удар, като и съобщи сама. — Галерията… нищо не е останало от нея.

— Знам. Едгар вече ми каза. — Колебанието бе изчезнало от гласа на Кара. Тя се отдръпна от прегръдката, сякаш внезапно се беше почувствала глупаво. Огледа хората в стаята. Обичайният й властен маниер се върна.

— Какво е станало? Кой го е направил?

Загубата на колекцията толкова скоро след като беше отхвърлила предложението на Саудитска Арабия явно беше събудила и нейната подозрителност.

Без колебания записът беше пуснат още веднъж, за да го види лейди Кенсингтън. Сафиа си спомни как я бяха предупредили за секретността на записа. Кара не бе предупредена — с богатството си имаше своите привилегии.

Сафиа не обърна внимание на повторените кадри върху монитора, а внимателно наблюдаваше Кара и се страхуваше от реакцията й. С периферното си зрение зърна последния блясък на експлозията, после екранът потъмня. По време на целия запис изражението на Кара не се промени — мраморен барелеф на една дълбоко замислена Атина. Но накрая очите й се затвориха бавно. Не с шок или ужас — Сафиа чудесно познаваше настроенията на Кара, — а с дълбоко облекчение. Устните на приятелката й се раздвижиха в бездиханен шепот, доловен само от нейните уши.

— Най-после…

2. ЛОВ НА ЛИСИЦИ

14 ноември. 07:04 Източно време

Ледярд, Кънектикът

Търпението беше ключът към успешния лов.

Пейнтър Кроу стоеше на родната си земя, която бащиното му племе нарекло Машантукет — „земята с много дървета“. Но там където чакаше Пейнтър, нямаше дървета, нито птичи песни, нито шепот на вятър по бузите. Тук царяха камбанките на игралните автомати, звънът на монети, вонята на цигарен дим и непрестанното рециклиране на замрял въздух.

Курорт и казино Фоксудс беше най-големият хазартен комплекс в целия свят, надминал събратята си в Лас Вегас и пори в Монте Карло. Разположен край скромното селце Ледярд. Кънектикът, внушителният комплекс се издигаше драматично над гъстите гори на резервата Машантукет. В добавка към хазартната машина с нейните шест хиляди игрални автомата и стотиците игрални маси, курортът бе приютил и три хотела от световна класа. Целият комплекс беше собственост на племето пекот, „хората на Лисицата“, които бяха ловували из същите тези земи през последните десет хиляди години.

Този лов обаче не беше за сърни или лисици.

Плячката на Пейнтър беше един китайски компютърен специалист на име Ксин Занг.

Познат повече под псевдонима си Каос, китаецът беше хакер и разбивач на кодове с изключителен талант, един от най-добрите в Китай. Откакто прочете досието му, Пейнтър изпитваше уважение към слабичкия мъж в костюм на Ралф Лоран. През последните три години той беше организирал успешна вълна от компютърен шпионаж на щатска територия. Последното му постижение беше кражба на технология за плазмено оръжие от Лос Аламос.

Жертвата на Пейнтър най-после стана от масата за пей гоу.

— Ще искате ли да осребрим печалбата ви, доктор Занг? — попита главното крупие, надвиснало над масата като капитан над носа на лодката си. В седем сутринта имаше само един играч… и охранителите му.

Изолацията изискваше от Пейнтър да наблюдава плячката си от безопасно разстояние. Не биваше да събужда подозрения. Особено на такъв късен етап от играта.

Занг премести купчината черни чипове към крупието, което раздаваше картите, жена с отегчен поглед. Докато тя Роеше печалбата, Пейнтър огледа жертвата си.

Занг напълно оправдаваше репутацията на китайците като непроницаеми. Имаше лице на покерджия, по него не можеше да се разчете нищо, никакъв характерен тик или изражение, което да издаде дали ръката му е силна или слаба. Просто си играеше играта.

Както правеше и сега.

Никой не би се досетил по вида му, че всъщност е майстор в престъпленията, издирван в петнайсет страни. Беше облечен като типичен западен бизнесмен — шит по поръчка костюм на дребно райе, копринена вратовръзка и платинен ролекс. И въпреки това от него се излъчваше някакво усещане за строгост и естетизъм. Черната му коса беше избръсната около ушите и на тила, оставена да расте само като корона на върха на главата му, почти като при монасите. Носеше малки очила с кръгли стъкла със слаб синкав оттенък, които му придаваха академичен вид.

Най-накрая крупието размаха ръце над купчините, показвайки на охранителните камери, скрити в черните огледални куполи на тавана, че са празни.

— Точно петдесет хиляди долара — обяви тя. Главното крупие кимна. Жената наброи обявената сума в чипове от по хиляда долара.

— Дано все така да ви върви, сър! — каза главното крупие.