Пясъчна буря

Ала причината за многозначителното му отсъствие скоро изясни. Всъщност го следваше по петите. Жената влетя в стаята, присъствието й почти изпреварваше физическото й тяло, като силен повей преди буря. Беше висока около метър и деветдесет, носеше дълго палто от кариран вълнен плат, от което се стичаше вода, но пясъчнорусата и коса до раменете беше суха и фризирана на едри букли, които сякаш се развяваха от техен собствен бриз. Тя явно не беше забравила чадъра си.

Командир Рандолф изправи гръб, пристъпи напред и поздрави с респект.

— Лейди Кенсингтън!

Без да му обръща внимание, жената продължи да оглежда стаята, докато погледът й не се спря на Сафиа и в очите й не проблесна мигновено облекчение.

— Сафи… слава Богу! — Забърза напред и я прегърна здраво, като шептеше задъхано в ухото й: — Когато чух… ти толкова често оставаш да работиш до късно… А не те намерих по телефона…

Сафиа я прегърна на свой ред и усети, че раменете на другата жена треперят. Познаваха се от деца и бяха по-близки от сестри.

— Добре съм, Кара — измърмори тя, притисната към рамото й.

Изненадана бе от дълбочината на искрения страх у тази иначе силна жена. Такава силна привързаност лейди Кенсингтън не й беше показвала отдавна — още от времето, когато бяха съвсем млади, преди смъртта на Кариния баща.

Кара потрепери.

— Не знам какво щях да правя, ако те бяха загубила. — Ръцете й се стегнаха още повече около Сафиа, както да я утешат, така и сами да извлекат утеха.

Сълзи изпълниха очите на Сафиа. Спомни си друга прегръдка, подобни думи. Няма да те загубя!

Когато Сафиа беше на четири годинки, майка й загина при катастрофа с автобус. Баща и вече го нямаше и Сафиа се озова в сиропиталище — ужасно място за дете със смесена кръв. Година по-късно от имение Кенсингтън взеха Сафиа за другарче на Кара и й дадоха собствена стая. Тя смътно си спомняше този ден. Беше дошъл някакъв висок мъж да я вземе.

Това беше Реджиналд Кенсингтън, бащата на Кара.

Заради близката си възраст и еднаквия буен нрав Кара и Сафиа бързо се сприятелиха… споделяха си тайни нощем играеха сред финиковите палми, измъкваха се да идат на кино, шептяха за мечтите си под завивките. Беше прекрасно време, едно безкрайно, скъпо лято!

Когато станаха на десет, дойде ужасната новина — лорд Кенсингтън обяви, че Кара ще замине за Англия и ще учи там две години. Съсипана, Сафиа дори не се извини, че става от масата. Изтича в стаята си, отчаяна и паникьосана от страх, че ще я върнат в сиропиталището като играчка, която са прибрали обратно в кутията. Но Кара я последва. „Няма да те загубя! — беше обещала тя сред сълзи и прегръдки. — Ще поискам от татко да дойдеш с мен.“ И удържа на думата си.

Сафиа беше в Англия с Кара през онези две години. Учиха заедно, като сестри, като най-добри приятелки. Когато се върнаха в Оман, бяха неразделни. Заедно завършиха училище в Маскат. Всичко изглеждаше чудесно до деня, когато Кара се върна от ловната експедиция по случай рождения си ден изгоряла от слънцето и безутешна.

Баща й не се беше върнал с нея.

„Загинал при пропадане“ беше официалната версия, но тялото на Реджиналд Кенсингтън така и не беше открито.

След онзи ден Кара се промени. Със Сафиа бяха все така близки, но това беше по-скоро заради силното желание на Кара да запази част от предишното щастие, отколкото от истинско приятелство. Кара хвърли всички усилия да завърши собственото си образование и да поеме мантията на бащиния бизнес. На деветнайсет се дипломира в Оксфорд.

Младата жена се оказа финансов гений и успя да утрои състоянието на баща си още докато учеше в университета. „Кладенци Кенсингтън“ продължи да се разраства, навлизайки в нови сфери на дейност — компютърно обезпечени платформи, патенти за обезсоляване, телевизионни канали. Въпреки това Кара нито за миг не изостави извора на бащиното си богатство — петрола. Преди година Кенсингтън задмина корпорация Халибъртън по най-доходни петролни договори.

Както и петролния бизнес на Кенсингтън, Сафиа също не беше изоставена. Кара продължи да плаща за образованието й включително за шестте години в Оксфорд, където Сафиа защити доктората си по археология. След като се дипломира, тя остана под крилото на „Кладенци Кенсингтън“. Накрая се премести в Британския музей, за да се грижи за любимия проект на Кара — колекцията антични предмети от Арабския полуостров, чието начало беше положил Реджиналд Кенсингтън. И също като петролната корпорация, и този негов проект процъфтя под грижите на Кара и се превърна в най-голямата частна колекция в целия свят. Преди два месеца управляващото Саудитска Арабия семейство се беше опитало да купи колекцията и да я върне на арабска земя срещу стотици милиони долари, ако можеше да се вярва на слуховете.

Кара беше отказала. За нея колекцията означаваше нещо повече от пари. Тя беше паметник на нейния баща. Макар че тялото му така и не беше открито, тук беше неговата гробница — в това самотно крило на Британския музей сред цялото богатство и история на арабския свят.