Пясъчна буря

— Харди слуша. — Директоре…

Той изправи гръб. Гласът не му беше познат. Гласовете на тримата, които знаеха номера, познаваше толкова добре, колкото гласовете на близките си.

— Кой е?

— Тони Ректър. Съжалявам, че ви безпокоя по това време.

Томас прелисти набързо тефтерчето в главата си. Вицеадмирал Антъни Ректър. Свързваше името му с четири букви: АИОП. Агенция за изследователски отбранителни проекти. Този отдел отговаряше за изследователската и развойната дейност в Министерството на отбраната. Имаха си мото — „Бъди пръв на мястото“. Ставаше ли дума за технологичен напредък, Съединените щати не можеха да са втори.

Никога.

Неясното чувство за надвиснала беда се засили.

— С какво мога да ви помогна, адмирале?

— Имало е експлозия в Британския музей в Лондон.

Последва подробно обяснение на ситуацията. Томас погледна часовника си. Бяха минали по-малко от четиридесет и пет минути от експлозията. Остана впечатлен от способностите на организацията, оглавявана от Ректър, която беше събрала толкова много разузнавателна информация за толкова кратко време.

Когато адмиралът приключи, Томас му зададе най-логичния въпрос.

— И какъв интерес има АИОП към експлозията? Ректър отговори.

На Томас му се стори, че в стаята внезапно е станало с десет градуса по-студено.

— Сигурен ли сте?

— Вече съм пратил екип на място, който да проучи точно този въпрос. Но ще ми е нужно съдействие от британското МИ5… или още по-добре…

Загатнатият вариант увисна във въздуха, неизречен дори по тази обезопасена линия.

Сега Томас разбра причината за този таен разговор. МИ5 беше британският еквивалент на собствената му организация. Ректър искаше от него да хвърли димна завеса, така че АИОП да си свърши работата, преди някой друг да се е досетил за откритието. А това включваше и британското разузнаване.

— Разбирам — най-накрая отговори Томас. „Бъди пръв на мястото.“ Помоли се да бъдат на ниво за тази мисия. — Разполагате ли с готов екип?

— До утре сутринта ще са готови.

Заради премълчаването на информацията Томас разбра кой ще се заеме с това. Написа гръцка буква в полето на вестника.

Σ

— Ще им разчистя пътя — каза той в телефонната слушалка.

— Много добре. — Линията прекъсна.

Докато оставяше слушалката, вече обмисляше какво да направи. Трябваше да действа бързо. Сведе поглед към недовършената кръстословица. Деветнайсет надолу.

Хора с изключителни умения…

Колко подходящо!

Взе химикалка и написа отговора с печатни букви.

СИГМА.

02:22 по Гринуич

Лондон, Англия

Сафиа стоеше пред заграждението — жълто-черна рамка с формата на буквата А. Беше скръстила ръце пред гърдите си, разтревожена, измръзнала. Димът пълзеше навсякъде. Какво се беше случило? Зад барикадата един полицай държеше портфейла й и сравняваше снимката на документа с жената пред себе си.

Сафиа знаеше защо сравняването е трудно. Музейната лична карта в ръката му показваше сериозна трийсетгодишна жена със смугъл цвят на лицето, катраненочерна коса, стегната назад в ефектна плитка, зелените очи бяха скрити зад тъмни очила за четене. Пред себе си обаче младият полицай виждаше размъкната жена в мокри дрехи, чиято коса бе залепнала на дълги кичури по лицето й. Очите й сигурно изглеждаха празни и объркани, вперени отвъд загражденията, отвъд трескавата дейност на пожарната и полицията.

Новинарски екипи изникваха навсякъде, оградени с ореоли от прожекторите на камерите си. Няколко телевизионни буса бяха паркирали с по две от гумите си на тротоара. Забеляза и два британски военни камиона сред пожарните коли, там бяха и екипите им с пушки в ръце.

Вероятността за терористично нападение не можеше да се изключи. Беше чула това на минаване през тълпата от един репортер, когото заобиколи, за да стигне до бариерата. Мнозина и хвърляха подозрителни погледи — единственият човек от арабски произход на улицата. Познаваше от личен опит тероризма, но не по начина, в който я подозираха тези хорица. А може би тълкуваше погрешно реакциите им. Форма на параноя, наречена свръхтревожност, която често се явява като последица от пристъп на паника.

Сафиа продължи през тълпата, като дишаше дълбоко и се опитваше да се съсредоточи върху причината да дойде тук. Съжали, че е забравила чадъра си. Беше излязла от апартамента си веднага след като й се обадиха, забави се само колкото да нахлузи кафеникави панталони и бяла блуза с цветни мотиви. Наметна дълъг до коленете шлифер, но в бързането чадърът беше останал в поставката си до вратата. Осъзна грешката си едва когато стигна до входа на сградата и изскочи под дъжда. Тревогата й попречи да се качи обратно до четвъртия етаж и да го вземе.

Трябваше да разбере какво е станало в музея. Десет години беше градила колекцията, а през последните четири се беше занимавала с проекти за музея. Колко е било унищожено? Какво можеше все още да се спаси?

Навън дъждът отново се засили, но поне нощното небе вече не се гневеше толкова. Когато стигна до импровизирания пропускателен пункт, беше мокра до кости.

Разтрепери се, докато чакаше полицаят да реши дали тя и жената от снимката са едно и също лице.