Пясъчна буря

На екрана се виждаше задното помещение на галерия Кенсингтън. Всичко изглеждаше наред, макар стаята да беше тъмна, осветявана само от охранителните лампи.

— Това е заснето малко след един часа през нощта — поясни Рандолф.

Сафиа видя как нова светлина се появява откъм една съседна стая. Отначало й се стори, че някой е влязъл и носи лампа, вдигната високо. Но скоро стана ясно, че източникът на светлината се придвижва самостоятелно.

— Какво е това? — попита тя. Отговори техникът:

— Прегледахме лентата с различни филтри. Изглежда е явлението, наречено кълбовидна мълния — глобус от плазма, изхвърлен от бурята. За пръв път в историята е заснето едно от тези проклети неща.

Сафиа беше чувала за тези особени мълнии. Топки зареден с електричество въздух, които светят и се движат хоризонтално над земята. Появяваха се в открити равнини, в къщи, на борда на самолети, дори в подводници, но рядко причиняваха щети. Премести поглед към монитора с директната връзка към димящия обгорен коридор. Мълнията определено не можеше да е предизвикала такъв взрив.

Докато размишляваше върху това, на монитора се появи нова фигура — човек от охраната.

— Хари Мастерсън — каза Флеминг.

Сафиа си пое дълбоко дъх. Ако Флеминг беше прав, то това беше същият човек, чиито кости димяха на другия монитор. Искаше й се да затвори очи, но не можеше.

Охранителят последва сиянието на кълбовидната мълния. Изглеждаше също толкова озадачен като хората около нея. Вдигна радиостанцията си и докладва нещо, но записът беше без звук.

После светещата топка се спря над един от изложбените подиуми, който поддържаше желязна фигура. Падна надолу и угасна. Сафиа примижа, но нищо не се случи.

Охранителят продължаваше да говори в радиостанцията… после изглежда нещо го стресна. Обърна се точно когато стъкленият куб се пръсна. Миг по-късно се появи и втора експлозия, като бял плисък, после екранът потъмня.

— Задръж така и върни четири секунди назад — нареди Рандолф.

Записът застина, после се превъртя назад. Стаята се появи в обратен ход — първо блясъкът, после стъкленият куб се възстанови около желязната фигура.

— Тук спри.

Образът застина, като трептеше леко върху монитора. Железният артефакт се виждаше ясно в стъклената си кутия. Всъщност прекалено ясно. Сякаш блестеше с някаква своя светлина.

— Какво, по дяволите, е това? — попита командирът. Сафиа се вгледа в древния артефакт. Сега вече знаеше защо са я повикали. Никой тук не разбираше какво се е случило. Нищо не се връзваше.

— Това скулптура ли е? — продължи Рандолф. — От колко време е там?

Сафиа разбираше какво има предвид, долавяше зле прикритото обвинение. Дали някой беше вмъкнал бомба в музея, прикрита като скулптура? И ако е така, кой би бил най-вероятният съучастник в подобно дело? Кой друг, ако не вътрешен човек? Някой с експлозия в миналото си.

Тя поклати глава и на въпросите, и на обвиненията.

— Не е… не е скулптура.

— Какво е тогава?

— Желязната фигура е фрагмент от метеорит… открит в оманската пустиня в края на деветнайсети век.

Сафиа знаеше, че историята на артефакта е започнала много преди това. От векове арабските митове разказваха за изгубен град, чийто вход се пазел от желязна камила. Богатството на този град било отвъд човешкото въображение. Имало такива съкровища, че стотици черни перли били разпилени близо до входа му, сякаш били непотребен боклук. После, през деветнайсети век, един бедуински водач завел на мястото британски изследовател, но така и не открили изгубен град. Открили само парче от метеорит, заровено наполовина в пясъка, което наподобявало коленичила камила. Дори черните перли се оказали отломки от стопено стъкло, образувано при горещия сблъсък на метеорита с пустинния пясък.

— Този метеорит с форма на камила — продължи Сафиа е бил част от колекцията на Британския музей още от откриването му… Но го държаха на склад, докато аз не го открих в каталога и не го добавих към колекцията.

Детектив Самюелсън наруши тишината.

— Кога стана това прехвърляне?

— Преди две години.

— Значи е стоял в галерията доста дълго време — многозначително отбеляза детективът и хвърли доволен поглед към командира, сякаш вземаше връх в някакъв предишен спор.

— Метеорит значи? — измърмори командирът и поклати глава, явно разочарован, че теорията му за конспирация се е оказала безпочвена. — В това няма никакъв смисъл.

Някакво раздвижване привлече вниманието им към вратата. Сафиа видя директора на музея Едгар Тайсън да влиза решително в стаята на охраната. Обикновено елегантен, сега той беше с омачкан костюм в унисон с тревожното му изражение. Подръпна малката си бяла брадичка. Едва сега Сафиа се зачуди на отсъствието му. Музеят беше животът на този човек.