Пясъчна буря

— Можете да минете. Инспектор Самюелсън ви чака.

Друг полицай я придружи до южния вход на музея. Тя вдигна поглед към колонадата. Фасадата изглеждаше солидна като банков трезор, излъчваше усещане за вечност, което не подлежеше на съмнение.

До тази нощ…

Въведоха я през входа и надолу по серия от стълби. Минаха през врати, на които пишеше САМО ЗА МУЗЕЕН ПЕРСОНАЛ. Знаеше къде я водят. В подземното охранително гнездо.

Въоръжен пазач стоеше на пост до вратата. Кимна, когато се приближиха — явно ги очакваше. После отвори вратата. Придружителят й я предаде на друг човек — чернокож в цивилни дрехи с обикновен син костюм. Беше малко по-висок от Сафиа, косата му бе напълно посивяла. Лицето му приличаше на избеляла от употреба обработена кожа. Тя забеляза сивата сянка на четина по бузите му — не се беше избръснал, сигурно го бяха вдигнали от леглото. Той й подаде корава ръка и се представи делово:

— Инспектор Джефри Самюелсън. Благодаря ви, че дойдохте толкова бързо.

Тя кимна, бе твърде неспокойна, за да говори.

— Моля да ме последвате, доктор Ал Мааз. Имаме нужда от съдействието ви, за да установим причината за експлозията.

— От моето? — едва изрече тя.

Минаха през стая за почивка, пълна с хора от охраната. Изглежда всички служители от всички смени бяха повикани. Позна неколцина от мъжете и жените, но те я гледаха, сякаш беше външен човек. Тихите им разговори замлъкнаха, докато минаваше край тях. Явно знаеха, че са я повикали, но не и защо. Въпреки това подозрението ясно се долавяше зад мълчанието им.

Сафиа поизправи гръб, обзета от известно раздразнение въпреки тревогата си. Та те й бяха колеги, работеха заедно! Но пък всичките знаеха за миналото й.

Раменете й се изгърбиха, докато инспекторът я водеше по коридора към стаята в дъното. Знаеше, че там се помещава „гнездото“, както го наричаше персоналът — стая с овална форма, чиито стени бяха изцяло покрити с мониторите на охранителната система. Оказа се, че стаята е почти празна.

Веднага забеляза шефа на охраната Раян Флеминг, нисък, но много набит мъж на средна възраст. Трудно беше да не го забележиш заради напълно голата му глава и гърбавия нос, които му бяха спечелили прякора Плешивия орел. Стоеше до слаб мъж в колосана военна униформа, включително и пистолет в кобур на пояса. Двамата се бяха навели над раменете на един техник, който седеше на бюрото пред мониторите. Обърнаха се да я погледнат, когато влезе.

— Доктор Сафиа Ал Мааз, куратор на галерия Кенсингтън — представи я Флеминг, изправи се и й махна да се приближи.

Флеминг бе работил тук още преди Сафиа да поеме поста си. Започнал като обикновен пазач, той се беше изкачил по йерархичната стълбица до поста на шеф на охраната. Преди четири години беше осуетил кражба на предислямска скулптура от нейната галерия. Именно онова усърдие му беше спечелило сегашния пост. Семейство Кенсингтън знаеха как па се отплащат на онези, които са им направили услуга. Дори и след този поврат в кариерата си той винаги се бе отнасял с особена загриженост към Сафиа и нейната галерия.

Тя се приближи до групичката при мониторите, следвана от инспектор Самюелсън. Флеминг я докосна по рамото с болка в очите.

— Толкова съжалявам! Твоята галерия, работата ти…

— Колко сме изгубили?

Много, ако се съдеше по вида на Флеминг. Той посочи към един от мониторите и Сафиа се наведе напред. Камерата снимаше в момента. В черно и бяло тя видя картина от края на централния коридор в северното крило. Навсякъде се кълбеше дим. Мъже със защитни костюми се движеха по коридора. Неколцина се бяха събрали пред охранителната решетка, която водеше към галерия Кенсингтън. Сякаш оглеждаха някаква фигура, завързана за решетката, зловеща, подобна на скелет форма като полуразпаднало се плашило.

Флеминг поклати глава.

— След малко ще пуснем съдебния лекар да идентифицира останките, но и сега знаем, че са на Хари Мастерсън, един от моите хора.

Костите още димяха. И това е било човек? На Сафиа й се стори, че светът под краката й се накланя, и отстъпи крачка назад. Флеминг я прихвана за лакътя. Пламък, достатъчно силен да изпари плътта от костите, й се струваше немислим.

— Не разбирам — промълви тя. — Какво е станало?

Мъжът в синята военна униформа отговори:

— Точно върху това се надяваме вие да хвърлите известна светлина. — Обърна се към техника. — Върни назад до нула сто.

Техникът кимна.

Военният се обърна към Сафиа, докато заповедта му бъде изпълнена. Изражението му беше сурово, не предразполагащо.

— Аз съм командир Рандолф, представител на антитерористичния отдел на Министерството на отбраната.

— Антитерористичния? — Сафиа плъзна поглед по другите лица наоколо. — Бомба ли е избухнала?

— Това още не е установено, госпожо — каза командирът.

Техникът се размърда.

— Готово, сър. Рандолф посочи монитора.

— Бихме искали да видите това, но информацията е засекретена и не бива да говорите с никого за видяното. Разбирате ли?

Не разбираше, но въпреки това кимна.

— Пусни го — нареди Рандолф.