Пясъчна буря

— Да, има път към повърхността. Но не можем да се измъкнем навън. Пясъчната буря буквално беснее и е опасно да се мине по купола на Убар. Точно затова се забавихме толкова, след като научихме от Барак, че портата е отворена.

— Е, по-добре късно, отколкото никога — каза Дани зад тях.

— Да, но сега нова буря връхлита района от юг. Би било сигурна смърт да излезем горе.

— Значи все още сме в капан — заключи Омаха.

— Докато бурята утихне. Просто трябва да удържим дотогава.

С тази тревожна мисъл те изминаха още няколко улици в мълчание, докато не стигнаха до задната стена на пещерата. Изглеждаше солидна, но капитан Ал Хафи продължи напред. Сафиа забеляза права пукнатина в стената от стъкло. Извиваше се под ъгъл навътре и затова не се виждаше от пръв поглед.

Капитан Ал Хафи ги заведе при пукнатината.

— Повърхността е на сто и петдесет стъпала нагоре. Проходът може да послужи като скривалище за децата и жените.

— И като капан, ако не успеем да задържим Касандра. Капитан Ал Хафи плъзна поглед по Насъбралите се хора.

— Всяка помощ ще е добре дошла. От всеки, който може да държи оръжие.

Дани и Корал се приближиха да вземат оръжие от складираното в пукнатината. Дори Клей пристъпи напред и протегна ръка.

Студентът усети изненадания поглед на Сафиа.

— Наистина държа на онази шестица — беше единственото, което каза, преди да отстъпи встрани. В очите му грееше страх, но и решителност. Омаха отиде последен.

— Пистолет си имам. Но още един ще ми дойде добре. Капитан Ал Хафи му подаде една М — 16.

— И това става.

Сафиа пристъпи към него, когато той се дръпна встрани.

— Омаха… — Така и не му беше отговорила долу, в двора на двореца. Дали думите му не бяха предсмъртно признание с ясната мисъл, че са обречени?

Той и се усмихна.

— Не е нужно да казваш нищо. Аз казах, каквото исках. Още не съм си заработил отговора ти. — Той отстъпи крачка встрани. — Но се надявам, че поне ще ми позволиш да опитам.

Сафиа се приближи, сложи ръка зад врата му и го дръпна надолу. Каза в ухото му:

— Аз наистина те обичам… просто не знам… — Не успя да довърши. Недоизказаното увисна между тях.

Той въпреки това я прегърна.

— Аз пък знам. И ще изчакам, докато и ти си готова. Раздели ги дочут спор. Думи на висок глас между Кара и капитан Ал Хафи.

— Няма да ви позволя да участвате в битката, лейди Кенсингтън.

— Напълно способна съм да стрелям с пушка.

— Тогава вземете една с вас на стълбите. Може да ви потрябва.

Кара фучеше, но капитанът беше прав. Стълбите към повърхността можеха да се превърнат в последния им фронт.

Капитан Ал Хафи сложи ръка на рамото й.

— Имам дълг към вашето семейство. Позволете ми днес да го изплатя.

— За какво говориш? — попита Кара.

Той наведе глава, в гласа му се промъкнаха скръб и срам.

— Не за пръв път предлагам услугите си на вашето семейството. Когато бях млад мъж, всъщност момче, пожелах да помогна на вас и на вашия баща.

Кара се смръщи още повече.

Капитан Ал Хафи вдигна лице да срещне погледа й.

— Първото ми име е Хабиб.

Кара ахна и отстъпи крачка назад.

— Водачът ни в деня на лова! Ти си бил!

— Трябваше да придружа баща ви заради интереса му към Убар. Но се провалих. Страхът ми попречи да ви последвам онзи ден в забранените пясъци. Едва когато видях, че смятате да навлезете в ниснасите, тръгнах след вас, но вече беше късно. Успях само да ви извлека от пясъка и да ви върна в Тумрайт. Не знаех какво друго да направя.

Кара изглеждаше зашеметена. Сафиа местеше поглед между двамата. Събитията бяха описали пълен кръг… обратно в началната си точка — пясъците, където беше загинал баща им.

— Така че позволете ми да ви защитя сега… защото не успях да го направя в миналото.

Кара успя само да кимне. Капитан Ал Хафи се отдалечи. Тя извика след него:

— Бил си момче тогава.

— Сега съм мъж. — Обърна се да последва своите хора надолу към града.

Думите му прозвучаха на Сафиа като ехо на казаното от Омаха.

Ходжата плъзна поглед по лицата наоколо.

— Още не е свършило. — С тези загадъчни думи тя пристъпи в пукнатината. — Трябва да извървим пътя на старата Царица.

21. ПОСТ В БУРЯТА

4 декември, 17:30

Шисур

Още бяха по петите му.

Пейнтър виждаше светлинката на преследвачите отзад в бурята. Изцеждаше цялата възможна скорост от трактора, която беше приблизително петдесетина километра в час. В менгемето на ветровете това си беше истинска високоскоростна гонка.

Погледна и в двете странични огледала. По един камион от всяка страна. Успя само да зърне преследвачите си — два натоварени камиона с открита каросерия. Въпреки товара те се движеха по-бързо, отколкото той би могъл, но пък за разлика от него трябваше да се съобразяват с терена. Той водеше двайсеттонния си трактор право напред, смазвайки всичко по пътя си нагоре и надолу по склоновете на дюните.

Пясък поглъщаше видимостта във всички посоки. Пълно затъмнение.