Пясъчна буря

Водачът на Пустинните фантоми махна на мъжете зад себе си. Шариф също беше сред тях, жив и здрав, както при гробницата на Йов. Беше оцелял от престрелката без драскотина. Шариф и другите мъже се пръснаха из уличките, въоръжени с пушки и гранатомети.

Омаха зяпна след тях.

Не знаеше какво става, но Касандра определено щеше да се натъкне на изненада.

17:05

Оставаше само да се разчисти.

Касандра стоеше с един крак върху понтонната си лодка. Слушаше кратките реплики по отворения канал, докато отделните групи завземаха града на квадранти и разчистваха единични ядра на съпротива. Стискаше електронния си приемник, пръстите я сърбяха да натисне бутона. Знаеше къде точно в града се намира Сафиа.

Позволила бе на кураторката да бяга като мишка в лабиринт, докато хората и настъпваха след нея, пробивайки отбраната. Все още искаше да залови кучката жива. Особено сега, когато Пейнтър беше в действие.

С мъка сдържаше яростта си.

Щеше да откъсне топките на всички мъже горе, ако Пейнтър се измъкнеше.

Пое дъх дълбоко, накъсано. Оттук не можеше да направи нищо. Трябваше да подсигури мястото и да изтръгне тайни; те му, което означаваше да залови Сафиа жива. С този коз щеше да играе срещу Пейнтър. Едно хубаво малко асо.

Взрив привлече вниманието и към града. Изненада се, че хората и са сметнали за нужно да използват още една граната. Проследи траекторията и във въздуха.

Примигна невярващо.

Мамка му…

Скочи от лодката и хукна по брега. Гумените и подметки бяха добра опора върху грапавото стъкло. Сниши се зад купчина отломки миг преди гранатата да удари лодката й.

Експлозията я оглуши, ушите я заболяха, дори очите и запариха. Стъкло и вода се издигнаха във висок фонтан. Тя се претърколи по-далеч под дъжда от стъклени парченца. Покри главата си с ръце. Назъбени парчета падаха около нея, отскачаха от другото стъкло, пронизваха дрехите и кожата й, пареха като огнен дъжд.

След като смъртоносният дъжд спря, тя погледна нагоре към града. Да не би врагът да беше докопал някой от нейните гранатомети? Още две гранати разкъсаха въздуха.

Нов автоматичен огън изригна от десетина различни места.

Какво ставаше, по дяволите?

17:07

Докато експлозиите затихваха преди да затрещят автоматите, Сафиа гледаше удивено как капитан Ал Хафи се приближава, облегнат на патерицата си. Всички се бяха смълчали от смайване при неочакваната му поява.

Капитанът спря погледа си върху Лу’лу. Пусна патерицата и се смъкна на едно коляно. Заговори на арабски, но на Диалект, който малцина бяха чували. Сафиа наостри слух, за да различи думите на напевната реч.

— Ваше височество, моля да простите на своя слуга, че пристига толкова късно.

И наведе глава.

Ходжата изглеждаше объркана не по-малко от всички останали както от появата му, така и от държанието му. Омаха застана до Сафиа.

— Той говори на шахрийски.

Мислите на Сафиа препуснаха. Шахра бяха планинският клан, който проследяваше произхода си чак до цар Шадад, първия управник на Убар… или по-скоро съпругът на първата му царица.

Барак се обади, чул думите на Омаха.

— Ние всички сме от клана Шахра.

Капитан Ал Хафи се изправи на крака. Един от мъжете му подаде патерицата.

Сафиа си даде сметка какво е видяла току-що — официално отдаване на почит от царските потомци към тяхната царица.

Капитан Ал Хафи им даде знак да го последват и премина на английски:

— Намерението ми беше да ви измъкна, но мога да ви предложа само убежище. Остава ни да се надяваме, че моите мъже и вашите жени ще успеят да задържат мародерите. Елате.

Поведе ги покрай двореца. Всички го последваха. Омаха вървеше до Барак.

— Ти си Шахра? Мъжът кимна.

— Значи затова знаеше задния изход от планините, през онова гробище. Каза, че само Шахра знаели пътеката.

— Долината на спомените — назова официалното име на местността Барак. — Гробовете на нашите предци от времето, когато са напуснали Убар.

Капитан Ал Хафи куцукаше край Лу’лу. Кара я подкрепяше от другата страна и се включи в разговора.

— Затова ли всички пожелахте да участвате в мисията? Заради връзката и с Убар?

Капитанът наведе глава.

— Моля да ме извините за подвеждането, лейди Кенсингтън. Просто Шахра не разкриват тайните си пред външни хора. Така повеляват традициите ни. И ние сме пазители на това място не по-малко от Рахим. Били сме натоварени с тази трудна задача от последната царица на Убар, точно преди двете линии да се разделят. Така както разделила ключовете, тя разделила и царските кръвни линии, всяка със собствените си тайни.

Сафиа ги погледна — домовете на Убар, сбрани отново.

— И каква тайна е била поверена на вас? — попита Омаха.

— Старата пътека към Убар. Извървяната от първата царица. Беше ни забранено да я отваряме, докато Убар не бъде отново открит.

— Задна вратичка — каза Омаха. Сафиа си помисли, че би трябвало сама да се досети. Цацата, запечатала Убар след ужасната трагедия, е била повече от педантична. Имала е резервни планове за резервните планове, разпределени между двете кръвни линии.

— Значи може да се излезе оттук? — попита Омаха.