Пясъчна буря

Къде, по дяволите? Той провери местонахождението й. Намираше се на близо осем километра от него. Тъй като и без това се движеше приблизително в същата посока, оставаше му да коригира леко курса си право към нея. Увеличи скоростта с още осем километра в час. Главоломна скорост при тези условия.

Ако Сафиа е намерила задна вратичка, същото щеше да направи и Касандра. Трябваше да стигне до Сафиа и другите колкото се може по-скоро. Хвърли отново поглед към синьото кръгче. Знаеше, че и друг човек следи внимателно показанията.

Касандра… която все още държеше портативния детонатор.

17:45

Сафиа вървеше по сякаш безкрайните тъмни стъпала, другите я следваха, изкачваха се по двойки, деца и стари или ранени жени. Кара носеше единственото им фенерче и осветяваше прохода, така че сянката на Сафиа се издължаваше напред. Целта им беше да се отдалечат максимално от битката долу. Ехо на стрелба все още стигаше до тях. Престрелка, която сякаш не спираше и за миг.

Сафиа се мъчеше да я изключи от мислите си. Прокара ръка по стената. Пясъчник. Стъпалата отдолу бяха протрити от безброй сандали и боси крака. Колко други хора бяха минавали по същата пътека? Представи си как самата Савска царица се изкачва или слиза по тази стълба.

Докато самата тя се изкачваше, усети как времето се свива, минало и настояще се сливат в едно. Тук, в арабския свят, повече от където и да било, миналото и настоящето сякаш нямаха категорична граница. Историята не беше мъртва и погребана под небостъргачи и асфалт, нито дори затворена между музейни стени. Тук тя беше жива, тясно свързана със земята, сливаше в едно легендите и камъка.

Лу’лу я настигна.

— Чух те да говориш с любимия си. Сафиа не искаше да говори за това.

— Той не ми е… това беше преди…

— И двамата обичате тази земя — продължи ходжата, без да обръща внимание на опита ида отклони темата. — Позволила си твърде много пясък да се натрупа между вас. Но такъв прах лесно може да бъде пометен.

— Не е толкова лесно.

Сафиа сведе поглед към ръката си, където някога бе носила пръстен. Беше си отишъл, също като едно дадено преди време обещание. Как би могла да е сигурна, че ще бъде до нея, когато има нужда от него? „Едно момче те напусна. Сега мъж е коленичил пред теб.“ Можеше ли да повярва на това? Представи си друго лице, като контраст. Пейнтър. Начинът, по който държеше ръката й, тихото му уважение и спокойствието, което и вдъхваше, дори болката в очите му, когато я беше изплашил.

Лу’лу заговори, сякаш прочела мислите й:

— Има много мъже с благородни сърца. Някои порастват по-бавно от другите.

Сафиа усети сълзи да се събират в гърлото й.

— Имам нужда от повече време… да премисля нещата.

— Имала си време. Също като нас и ти си прекарала твърде много време сама. Човек трябва да направи своя избор… докато все още има възможност да избира.

Сякаш в подкрепа на думите й малко по-нагоре ветровете на бурята застенаха в отвора на върха.

Сафиа усети повей по бузата си. Сякаш я теглеше нагоре. След всичкото време, прекарано долу, искаше най-после да се махне от този каменен затвор. Пък макар и за малко. Колкото да й се проясни главата.

— Ще ида да проверя как е бурята горе — промърмори тя.

— Ще дойда с теб — каза Кара, на едно стъпало зад нея.

— И аз — добави ходжата. — Искам да видя със собствените си очи онова, което е видяла първата царица. Искам да видя първия вход към Убар.

Трите продължиха сами по последните стъпала. Вятърът стана по-силен, засипа ги с пясък. Трите вдигнаха качулките, шаловете и очилата си.

Сафиа се изкачи до върха. Отворът представляваше пукнатина в тавана. Кара изключи фенерчето. Бурята беше по-светла от тъмния проход.

Изходът беше на метър от Сафиа. Тя видя един лост, опрян на стената близо до входа. От другата страна на прага имаше голяма плоска скала, частично блокирала пътя.

— Скалата трябва да е скривала входа — обади се Кара.

Сафиа кимна. Хората на капитан Ал Хафи явно бяха използвали лоста, за да отместят камъка, колкото да влязат. Ако успееха да издържат до края на бурята, може би всички щяха да избягат, да върнат камъка на място и да затворят Касандра под земята.

Свежият вятър изпълни Сафиа с надежда. Тук бурята не изглеждаше толкова тъмна, каквато я помнеше от Шисур. Може би започваше да затихва.

Сафиа се промуши през пролуката, но остана на завет зад скалата. Слънцето все още бе скрито зад пясъчен облак, но среднощният мрак беше изсветлял до здрач. Слънцето отново се виждаше като бледа луна през воала на бурята.

— Като че ли е поутихнала. — Кара потвърди преценката на Сафиа.

Лу’лу не беше съгласна.

— Не се лъжете. Пясъците около Убар са измамни. Има напълно основателна причина племената да избягват този район и да го смятат за прокълнат, пълен с призраци, джинове и дяволи.

Ходжата ги поведе навън.

Сафиа я последва, вятърът задърпа плаща и шала и. Огледа се. Намираха се на скалисто плато, на десетина метра над пясъчната основа. Едно от многото каменисти възвишения сред дюните. Номадските племена ги наричаха „корабите на пясъка“.