Пясъчна буря

Жената заговори за пръв път, бавно, с предупреждение в гласа. Но не на арабски. Касандра говореше добре десетина езика и си служеше с двайсетина други. Вслуша се в думите — звучаха и някак познато, но не успя да определи езика.

Преди да успее да различи нещо в смисъла им, голата жена прекрачи боса дрехата си и отстъпи назад в сянката на високата стена. Преминало от лунната светлина към мрака, тялото и изчезна в един миг.

Касандра също направи крачка напред, запазвайки разстоянието между двете.

Взря се настоятелно.

Не.

Включи нощното виждане. Сенките се разпръснаха. Варовиковата стена на крепостта се очерта ясно. Касандра погледна вляво и вдясно.

Жената не се виждаше никъде.

Касандра хукна напред с пистолета в ръка. Стигна до стената след седем стъпки. Едната и ръка се протегна напред да се увери, че камъкът е истински, твърд. С гръб до стената, тя огледа уличката през очилата за нощно виждане. Никакво движение, нямаше и помен от жената.

Невъзможно!

Сякаш се беше превърнала в сянка и беше изчезнала.

Истински джин, призрак от пустинята.

Но трябваше само да погледне към зарязаната роба, за да се убеди колко несъстоятелна е тази мисъл. Откога призраците носеха плащове?

Хрущене на чакъл и ниско ръмжене привлякоха вниманието й към началото на уличката. Малък мотопед се появи иззад завоя, последван от други два. Нейното подкрепление.

Огледа за последно и тръгна към тях. Още два пъти се обърна да огледа уличката. Когато стигна до първия мотопед, попита:

— Видяхте ли една гола жена в уличката?

Мъжът беше с маска, но объркването ясно се видя в очите му.

— Гола?

Касандра чу отрицанието в гласа му.

— Няма значение.

Качи се отзад на мотопеда. Нощта беше пълен провал. Нещо странно ставаше тук. Трябваше и време да го премисли.

Потупа мъжа по рамото. Той обърна мотопеда и тройката пое обратно по пътя, към празния склад, който бяха наели на пристанището за база на операциите си в Маскат. Време беше да довърши мисията. Щеше да е по-лесно, ако желязното сърце беше в ръцете й. Но бяха подготвени и за непредвидени обстоятелства като това. До полунощ щяха да задвижат плановете, чиято цел бе да се елиминира експедиционният екип на Кроу.

Мислите и се насочиха към последните подробности, които трябваше да бъдат уредени, но откри, че й е трудно да се съсредоточи. Какво беше станало с онази жена? Тайна врата ли имаше в стената на форта? Врата, за която Гилдията не знаеше. Това беше единственото обяснение.

Докато размишляваше върху всичко това, думите на жената прозвучаха отново в главата й.

Къде беше чувала този език?

Хвърли поглед назад към древния форт Джалай, чиито кули, облени в лунна светлина, стърчаха над по-ниските сгради. Древна постройка от изгубена епоха.

И тогава се сети откъде й е познат езикът.

Не беше съвременен език. А древен.

Думите прозвучаха отново в главата й, натежали от предупреждение. Макар все още да не разбираше значението им, вече знаеше какво е чула. Един мъртъв език.

Арамейски.

Езикът на Исус Христос.

22:28

— Как е влязла тук? — попита Пейнтър. Стоеше на входа на банята и гледаше мъртвата змия, изплувала сред цветчетата жасмин.

Всички в трапезарията бяха чули писъка на прислужницата и бяха дошли на бегом, но икономът ги задържа, докато Кара помогне на Сафиа да облече един халат.

Кара отговори на въпроса му от мястото си до Сафиа на леглото.

— Тези противни същества се навсякъде, завират се дори във водопроводните тръби. Стаята не е използвана от години. Кой знае откога се е настанила тук. Когато са проветрявали и почиствали, тя сигурно се е скрила някъде, а после е усетила водата във ваната.

— Сменяше си кожата — дрезгаво прошепна Сафиа.

Кара и беше дала едно хапче. Действието му забавяше говора й, но вече изглеждаше по-спокойна. Мократа коса висеше покрай лицето и. Цветът бавно се връщаше по страните и.

— Когато си сменят кожата, змиите търсят вода.

— Тогава е по-вероятно да е дошла отвън — добави Омаха. Археологът стоеше на прага между стаята и кабинета. Другите чакаха в коридора.

Кара потупа Сафиа по коляното и стана.

— Все едно, вече свърши. По-добре да се приготвяме за тръгване.

— Можем да го отложим с един ден — каза Омаха, поглеждайки към Сафиа.

— Не — съумя да възрази Сафиа през мъглата на успокоителното. — Ще се справя.

Кара кимна.

— В полунощ ще ни чакат на пристанището. Пейнтър вдигна ръка.

— Така и не ни казахте как ще пътуваме.

Кара махна с ръка, сякаш думите му бяха някаква гадна миризма.

— Като стигнем там, сами ще видите. Имам да свърша още хиляда неща. — Мина покрай Омаха и излезе от апартамента. Обърна се към другите в коридора: — След час ще ви чакам в двора.

Омаха и Пейнтър стояха в срещуположните краища на стаята, от двете страни на Сафиа. Никой от двамата не помръдна, еднакво несигурни дали е редно да се опитат да утешат Сафиа. Проблемът бе разрешен от Хенри, който се появи с купчина сгънати дрехи.

Икономът кимна на двамата мъже.

— Господа, позвъних на една прислужница да помогне на господарката Ал Мааз да се облече и да си събере нещата. Ако бъдете така добри… — Той кимна към вратата в знак да излязат.