Пясъчна буря

Съвсем недвусмислено ги изхвърляха, сякаш бяха мръсни котета.

Пейнтър пристъпи към Сафиа.

— Сигурна ли си, че ще можеш да пътуваш?

Тя кимна с усилие.

— Благодаря ти. Ще се справя.

— Нищо. Ще те изчакам в коридора.

Това му спечели намек за усмивка. Откри, че отвръща по същия начин.

— Няма да е необходимо — каза тя.

Пейнтър видя, че Омаха го оглежда, очите му — една идея по-присвити отпреди миг. Изражението му беше напрегнато. Явно го изпълваха подозрения, но се долавяше и следа от гняв.

Когато Пейнтър тръгна към вратата, Омаха не му направи място да мине. Наложи се да мине странично, за да излезе.

Омаха се обърна към Сафиа:

— Добре си се справила, маце.

— Беше просто една змия — отвърна тя и стана да вземе дрехите от иконома. — Доста неща трябва да свърша преди тръгването.

Омаха въздъхна.

— Добре. Разбрах намека. — И излезе след Пейнтър. Другите бяха опразнили коридора.

Пейнтър понечи да застане на пост до вратата. Омаха тръгна покрай него, но Пейнтър се изкашля и го спря. — Доктор Дан… Археологът спря, поглеждайки странично към него.

— Змията… — каза Пейнтър, подхващайки недовършената тема. — Казахте, че според вас е влязла отвън. Защо?

Омаха сви рамене и се върна крачка назад.

— Не мога да твърдя със сигурност. Но килимните змии обичат да се припичат на слънце следобед, особено когато су сменят кожата. Просто не си представям как е стояла свряна тук по цял ден.

Пейнтър погледна към затворената врата. Стаята на Сафиа беше с източно изложение. Слънцето я огряваше само сутрин. Ако археологът беше прав, змията трябва да беше изминала дълъг път от мястото си на припек до ваната тук Омаха отгатна посоката на мислите му.

— Да не мислите, че някой нарочно я пуснал вътре?

— Може би е твърде параноично от моя страна, не знам. Но ако не се лъжа, някаква военизирана група веднъж вече се е опитала да убие Сафиа, нали?

Мъжът се намръщи, явно привично негово изражение, ако се съдеше по линиите, вдълбани в лицето му. — Беше преди пет години. И в Тел Авив. Освен това, ако някой наистина е пуснал змията вътре, не са били онези копелета.

— И защо не? Омаха поклати глава.

— Екстремистката група беше унищожена от израелските командоси година след инцидента. Буквално беше изтрита от лицето на земята.

Пейнтър познаваше детайлите. Именно доктор Дан беше помогнал на израелците да проследят екстремистите, използвайки контактите си в района.

Омаха промърмори, повече на себе си, отколкото на Пейнтър, с горчивина в гласа:

— След това вярвах, че Сафиа ще се успокои… ще се върне тук…

Не е толкова лесно, мъжки. Пейнтър вече беше преценил Омаха. Той беше от хората, които посрещаха проблемите лице в лице и пробиваха стени с глава, без да поглеждат назад. Не от това се нуждаеше Сафиа. Едва ли Омаха някога щеше да разбере за какво става дума. И все пак Пейнтър долавяше някаква дълбока загуба в този мъж, празнина, запълнена с пясъка на изминалите години. Така че се опита да му помогне.

— Такива травми не се преодоляват със… Омаха го прекъсна рязко.

— Да, да, всичко това вече съм го чувал. Благодаря, но вие не сте ми психоаналитик. Нито на нея. — Тръгна по коридора и извика подигравателно през рамо: — А и понякога, докторе, една змия си е просто змия.

Пейнтър въздъхна.

Нечия фигура излезе откъм сенките встрани. Беше Корал Новак.

— Този човек има проблеми.

— Като всеки от нас.

— Чух разговора — каза тя. — Просто искаше да си побъбриш с него, или наистина смяташ, че е замесена друга заинтересувана страна?

— Някой определено мъти водата.

— Касандра?

Той поклати бавно глава.

— Не, има ново неизвестно в уравнението.

Корал се намръщи, с други думи — изви съвсем леко надолу крайчетата на устните си.

— Това не е добре.

— Не… не е добре.

— А и тази кураторка — продължи Корал, кимайки към вратата. — Наистина добре играеш ролята си на загрижен учен.

Пейнтър усети неизречено предупреждение в гласа й, забулена тревога, че може би е на път да пресече границата между професионализма и нещо по-лично.

Корал продължи:

— Ако някой друг души наоколо, не трябва ли да претърсим за улики?

— Определено. Точно това ще отидеш да направиш сега. Корал вдигна вежда.

— Аз трябва да охранявам вратата — каза той, отговаряйки на незададения и въпрос.

— Разбирам. — Корал понечи да се обърне, после спря. — Но кого охраняваш в момента — жената или мисията?

Пейнтър за пръв път даде да се разбере кой е командирът на малкия им екип.

— В този конкретен случай те са едно и също.

23:35

Сафиа зяпаше пейзажа, който се нижеше навън. Двете таблетки диазепам размътваха главата й. Светлините на уличните лампи бяха фосфорни петна, разлети светли точки в среднощния пейзаж. Сградите тънеха в мрак. Напред обаче ярка светлина бележеше пристанището на Маскат. Търговските докове работеха денонощно, облени в ярки светлини.