Пясъчна буря

Сафиа сведе поглед към зрънцата древен тамян. Дали и в миналото тук са горили същия тамян? Закрепи голямото колкото юмрук студено желязо в свивката на едната си ръка, взе няколко кристални зрънца и ги хвърли в единия мангал, изричайки наум молитва за приятелите си. Те изпукаха и във въздуха се разнесе свежо сладникаво ухание.

Сафиа затвори очи и вдъхна. Ароматът на тамяна проникваше навсякъде. Миризмата на древното минало. Вдишвайки, тя се върна назад във времето преди раждането на Христос.

Представи си отдавна мъртвото дърво, родило този тамян. Чепато разкривено дръвче с малки сивозелени листа. Представи си древните хора, събрали смолата. Някое усамотено планинско племе, толкова изолирано и старо, че езикът му предшествал съвременния арабски. Само шепа хора от онези племена все още живееха изолирано в планините и с труд изкарваха оскъдната си прехрана. Тя чу езика им в главата си, напевна реч, често сравнявана с птича песен. Тези хора Шахра, твърдяха, че са единствените оцелели потомци на Убар, преки наследници на основателите му.

Дали и този тамян не е бил събран от такова племе?

Докато привличаше миналото в себе си с всяко дихание Сафиа усети, че губи съзнание, че стаята се завърта под краката й. За миг изгуби представа кое е горе и кое е долу и се хвана за ръба на олтара с подгънати колене.

Джон Кейн я сграбчи за лакътя… лакътя, където Сафиа крепеше сърцето.

То се изплъзна… и падна.

Удари се в олтара с тъпо дрънчене, търкулна се по хлъзгавия мрамор и се завъртя на желязната си повърхност, като се клатушкаше леко, сякаш течността вътре беше нарушила равновесието му.

Касандра се хвърли да го хване.

— Не! — извика предупредително Сафиа. — Остави го! Сърцето се завъртя за последно и спря. Заклати се леко в обратна посока, после застина.

— Не го пипайте.

Сафиа коленичи така, че очите ида са на едно ниво с ръба на олтара. Тамянът изпълваше стаята с лепкава сладост.

Сърцето беше спряло в абсолютно същата позиция, както го беше държала преди малко — с камерите надолу, аортната дъга нагоре и наляво.

Сафиа се изправи. Застана така, че желязното сърце да е на една линия с нейното собствено. После нагласи краката си и вдигна ръце, сякаш държи невидима пушка или факла с тамян за погребална церемония.

Застинала в позата на древната статуя, Сафиа погледна по протежение на ръцете си — те сочеха право по дългата ос на гробницата, съвършено успоредно. Отпусна ръце и впери поглед в желязното сърце.

Какви бяха шансовете сърцето да застане точно в тази позиция по чиста случайност? Спомни си плискането във вътрешността му, завъртането и последното клатушкане преди да спре.

Като компас.

Плъзна поглед по дължината на гробницата и пак вдигна ръка да погледне по протежението й. Погледът й мина през стените, прелетя над града и стигна отвъд. Далеч от брега. Нататък, към далечните зелени планини.

И тогава разбра.

Но трябваше да е сигурна.

— Намерете ми карта.

— Защо? — попита Касандра.

— Защо знам къде трябва да отидем сега.

12. БЕЗОПАСНОСТТА НА ПЪРВО МЯСТО

3 декември, 15:02

Салала

Омаха, леко задрямал в каросерията на камиона, усети издайническото дрънчене под седалката. По дяволите! Каросерията се разтресе по-силно. Онези от спътниците му, които се бяха унесли с провиснали в жегата глави, вдигнаха лица, набраздени от напрежение и тревога.

Откъм предната част на камиона двигателят изхърка за последно и замлъкна с валмо дим изпод капака като въздишка. Скоро от същото място изригнаха черни облаци пушек. Придружени от вонята на изгоряло масло. Камионът свърна настрани, удари се в песъчливия банкет и спря.

— Дотук бяхме — каза Омаха.

Арабският жребец възмутено удари с копито.

Напълно те разбирам, помисли си Омаха. Изправи се заедно с другите, изтупа наметалото си от прахта и отиде при капака в задната част на каросерията. Дръпна резето. Капакът падна назад и се удари с трясък в пясъка.

Всички слязоха, докато капитан Ал Хафи и двамата му подчинени заобиколиха откъм кабината. Изпод капака продължаваше да излиза дим на валма.

— Къде сме? — попита Кара, като засенчи очи и впери поглед към лъкатушещия път. И от двете страни на шосето ниви със захарна тръстика се катереха еднообразно по склоновете докъдето стигаше поглед. — Колко път има още до Салала?

— Една-две мили, не повече — каза Омаха и сви рамене. Не беше сигурен. Можеше да е и два пъти по толкова.

Капитан Ал Хафи се приближи към групата.

— По-добре да тръгваме. — Махна с ръка към дима. — Ще дойдат хора да видят какво става.

Омаха кимна. Нямаше да е добре да ги заварят как се помотват край откраднат камион. Дори да е взет „назаем“.

— Остатъкът от пътя ще трябва да изминем пеша — каза Пейнтър. Той скочи последен от каросерията. Водеше жребеца на повод от въже. Преведе нервното животно по наклонения капак, който послужи като рампа. Жребецът се отърси и затанцува, озовал се най-после на твърда земя.