Пясъчна буря

Докато Пейнтър го успокояваше, Омаха забеляза, че лявото му око е придобило лилав оттенък, но вече не изглежда толкова подуто. Отклони поглед, на границата между срама заради избухването си и остатъчния гняв, който все още чувстваше.

Поеха по банкета на шосето. Движеха се като малък керван, по двойки. Водеше капитан Ал Хафи, а Пейнтър и Корал вървяха най-отзад заедно с коня.

Омаха ги чуваше как си говорят шепнешком, явно обсъждаха по-нататъшната им стратегия. Забави крачка да се изравни с тях. Нямаше да допусне да го оставят встрани от обсъждането. Кара също изостана.

— Какво ще правим, когато стигнем в Салала? — попита Омаха.

Пейнтър се намръщи.

— Ще гледаме да не привличаме внимание. Двамата с Корал ще отидем във…

— Чакай — прекъсна го Омаха. — И аз ще дойда. Нямам намерение да се крия в някой хотел, докато вие се шляете наоколо.

Гневните му думи бяха чути от всички.

— Не може всички да отидем в гробницата — каза Пейнтър. — Ще ни забележат. Ние с Корал имаме опит в наблюдението и събирането на информация. Трябва да разузнаем района, да потърсим Сафиа и да се подготвим, в случай че тя още не е пристигнала.

— А ако вече е ходила в гробницата и си е тръгнала? — попита Омаха.

— Ами ще го установим. Ще зададем някой и друг дискретен въпрос.

Кара се обади:

— Ако е била там и си е тръгнала, няма да знаем къде са я отвели.

Пейнтър впери поглед в далечината. Омаха забеляза тревогата, засенчила очите му, тъмна като синината под лявото.

— Смяташ, че сме закъснели — каза Омаха.

— Не можем да бъдем сигурни.

Омаха плъзна поглед напред. Няколко сгради вече се различаваха близо до хоризонта. Покрайнините на града. Твърде далеч. Твърде късно.

— Някой ще трябва да избърза напред — каза Омаха.

— Как? — попита Кара.

Без да се обръща, Омаха посочи с палец през рамото си.

— Конят. Един от нас… или двама… биха могли да яхнат коня и да го пришпорят към града. Да отидат право в гробницата. Да проверят какво е положението там. Да се скрият. Да си отварят очите за Сафиа. Да я проследят, когато си тръгне оттам.

Отговори му мълчание.

Корал срещна погледа му.

— С Пейнтър тъкмо обсъждахме същото.

— Аз трябва да ида — каза Пейнтър. Омаха спря и се обърна лице в лице с него.

— И защо, по дяволите? Аз познавам града. Мога да се оправя в кривите му улички.

Пейнтър го изгледа от горе до долу.

— Ти нямаш опит в наблюдението. Не е сега времето да си играем на шпиони. Ще те забележат. И така ще загубим предимството си.

— Да бе! Може и да не съм обучен в специалните сили, но пък години наред съм работил на места, където е най-добре да останеш незабелязан. Мога да се смеся с тълпата, ако се наложи.

Пейнтър каза съвсем делово:

— Но аз съм по-добър. Това ми е работата.

Омаха стисна юмруци. Чул бе пълната увереност в гласа на другия мъж. Част от него искаше да избие с юмручни удари тази увереност, но друга част му вярваше. Той нямаше опита на Пейнтър. Кой би бил най-добрият избор? Как би могъл да ходи, когато му се искаше да хукне с всички сили към Сафиа? Болка стисна сърцето му в менгеме.

— И какво ще направиш, ако я намериш?

— Нищо. — Пейнтър продължи: — Ще разузная с каква човешка сила разполагат. Ще намеря слабото им място. Ще чакам подходящия момент.

Кара се обади с ръце на кръста:

— Ами ние?

Отговори и Корал, докато Пейнтър и Омаха продължаваха да се измерват с поглед.

— Имаме обезопасена квартира, която подготвихме като помощна база в Салала. Пари и запаси.

Естествено, че биха направили нещо такова, помисли с Омаха.

— Оръжия? — попита Кара. Корал кимна.

— Първо ще идем там. Ще вземем каквото ни е необходимо. Аз ще се свържа с Вашингтон. Ще ги уведомя за обстновката. Ще уредя допълнителни…

— Не — прекъсна я Пейнтър. — С никого няма да се свързваш. Аз ще се свържа с вас при първа възможност. Ще действаме самостоятелно. Без външна помощ. Омаха разчете мълчаливите послания, които преминаха между Пейнтър и неговата партньорка. Изглежда Пейнтър подозираше не само оманското правителство в изтичане на информация, а и собственото си. Онази жена, Касандра Сан-чес, през цялото време се беше движила с една крачка пред тях. Явно разполагаше с вътрешна информация. Пейнтър обърна поглед към Омаха.

— Съгласни ли са всички с този план?

Омаха кимна бавно, макар че чувстваше врата си като пълен с метална арматура. Пейнтър понечи да се обърне, но Омаха го спря и пристъпи по-близо до него. Измъкна пистолета изпод наметалото си и му го подаде.

— Ако ти се открие сгоден случай… някаква възможност…

— Ще го взема — каза той и прие оръжието.

Омаха отстъпи назад и Пейнтър яхна жребеца. Щеше да язди без седло и с импровизирана юзда от корабно въже.

— Ще се видим в Салала — промърмори той и срита коня в тръс, после в пълен галоп, приведен ниско над гривата му.

— Надявам се да е толкова добър в шпионирането, колкото и в ездата — каза Кара.

Омаха гледаше след Пейнтър, докато той не изчезна зад един завой на шосето. После групата потегли отново, бавно, твърде бавно, към очакващия ги град.

15:42