Пилето

Когато я запалихме, моторът забоботи така звучно, че целият гараж затрепера. Извадихме я навън и я подкарахме напред-назад по алеята между гаража и улицата. Никой от нас нямаше разрешително за каране. Колата не беше регистрирана и не беше минала на преглед. Съвсем незаконна работа. Ние разбирахме, че притежаваме нещо много ценно, но не искахме да го продадем. Влюбихме се в тая кола.

Аз често я сънувах; и сега я сънувам понякога. Сънувам как обикаляме с нея сред красива, топла природа, може би в страна като Франция. По пътя няма реклами, от двете ни страни се редят само дървета и са се ширнали разцъфнали поля.

Решихме да я закараме на преглед и да я регистрираме, за да можем да извадим разрешително. Старият каза, че той ще свърши тая работа. Ние още сме нямали право да притежаваме автомобил. Колата мина прегледа и беше регистрирана на името на баща ми. И досега помня номера на разрешителното: КРТ 645.

Оная пролет, докато Пилето седеше в стаята си и се занимаваше с канарчетата, аз или се въртях около колата в гаража, или работех с щангите в избата. Вече можех да вдигам над сто и петдесет паунда. Тренирах и някои йогистки номера. Можех да събирам на сноп мускулите на стомаха си и да местя тоя сноп ту на едва, ту на друга страна. Все карах Пилето да ме удря е всичка сила в стомаха, за да види колко издържам, но той отказваше.

Един ден, около два месеца след регистрирането на колата, влязох в гаража след училище, за да сложа нова калъфка на волана. Колата я нямаше. Някоя я е откраднал, сто на сто! Хукнах нагоре по стълбите и сварих стария да седи в дневната и да чете вестника си. Седеше с кръстосани крака. Неговите крака са толкова къси и толкова дебели в бедрото, че Кракът, метнат връз другия, стърчеше право напред. Беше с ниски черни обувки и бели копринени чорапи. Той не можеше да понася цветни или вълнени чорапи.

„Някой е откраднал колата!“

„Никой не я е откраднал. Аз я продадох.“

Той дори не вдигна глава от вестника.

„Я стига! Не се шегувай! Не си я продал. На кого ще я продадеш?“

„Чичо ти Ники дойде с един от своите «приятели» и оня вика — дай ми я; това, вика, ще бъде истински фурор. И ми предложи стотачка. Аз, какво да направя, дадох му я; да не искаш да си навлека неприятности заради купчина старо желязо?“

При последните думи вдигна поглед към мен, после пак разгърна вестника, потупна го да го изправи и заби очи в него. Чичо Ники е братът на майка ми, гангстерският главатар. Обърнах се към нея:

„Истина ли? Ама той наистина ли е продал колата на тоя гангстер, приятел на чичо Ники?“

В момента майка ми гладеше на прага между кухнята и дневната. Не знам защо тя все там гладеше. Да не може да мине човек. О, сега се сещам: сигурно искаше хем да наглежда яденето, хем да си говори със стария.

Тя започна да говори на италиански, по-право — на сицилиански диалект. Винаги правеше така, когато искаше аз да не разбера какво казва. Това беше глупаво, защото аз й разбирах всичко. Не го говорех тоя диалект, но разбирах. И те знаеха това. Тя каза на баща ми да ми даде парите.

„Какво ще ги прави той тия сто долара? Само ще си докара пак някоя беля. Аз ще ги туря в банката. Като му дотрябват пари, нека ми каже. Но да не е посмял пак да забегне нанякъде.“

Той метна отгоре крака, който беше отдолу, разгъва и пак сгъна вестника. Като чете, баща ми сгъва вестника на четири, сякаш се намира в метрото или нещо подобно и не иска да заема твърде много място.

„Половината от тия пари дори не са мои. Колата е наполовина на Пилето.“

Той дори не ме погледна. Майка ми Остави гладенето и се приближи към него.

„Дай му парите, Виторио. То си е кражба да вземаш чужди пари.“

Тя каза това пак на сицилиански диалект. Старият вдигна глава и я изгледа. Той обичаше да показва, че петел пее в тая къща.

„Не съм длъжен да дам никакви пари — нито на него, нито на който и да било друг. Тая кола е моя; води се на мое име. Мога да я продам на когото си ща.“

Той изчака да се запечатат тия думи в съзнанието ни. После се надигна на една кълка и измъкна фишека си. Той така си държеше парите, — свити на фишек в джоба-, най-отгоре — най-едрите банкноти. Отлепи пет десетачки. Стодоларовата беше най-отгоре, а десетачките извади отвътре. Фишека стягаше с ластик, но не гумен ластик, ами като тоя, който майка ми употребяваше за жартиери. Подава ми той петдесетте долара и вика:

„Ето, дай това на твоя приятел, оня с шашавите очи. И ти казвам, той пак ще ти докара някоя беля на главата. Това момче нещо не е в ред.“

Аз се отдръпвам. Ама че гадория! Той навива фишека си, слага му ластика, надига се на една страна и го връща в джоба. Й ми подава петте навити на руло банкноти. Отказвам да ги взема, но оставам на мястото си. Майка ми се оттегля; направила е всичко, което зависи от нея. Старият е в състояние да смаже всички, стига да го прихванат. Гледа ме, като че ще ме изяде. Още не са го хванали лудите, но започва да му писва.

„Не ги ли щеш? Добре, само да не кажеш после, че не съм искал да дам на твоя приятел неговия дял за оная купчина старо желязо.“