Пилето

После преминаваме към атомната бомба, която нашите току-що бяха пуснали. Реналди просто не може да го преживее. За мен пък бомбата сложи край на войната с Япония; какво по-хубаво от това. Много важно колко японци са избити и дали са ги избивали един по един или е хиляди наведнъж. Ако питат мен, само този е начинът.

— Да, но помисли, Ал. Загинали са толкова жени и деца, които нямат нищо общо с войната!

— Че какво от това, нали те са японци? Щом воюваме с японците, ще избиваме японци.

— Добре де, Ал, но войниците са тези, които се бият; а това са невинни жертви.

Не, казвам, не на мене тия. Да гинат смахнати като мен, които си го търсят, това да, но повечето от момчетата не щат и да чуят за война; значи, и те са невинни жертви. Те държат пушки само защото са надхвърлили дадена възраст и имат по-здрави стомаси. Не, жените, старците и дори децата са толкова виновни за войните, колкото и всички други. Не всеки може да бъде като Реналди и Пилето; а ето че и Пилето го впримчиха. Не можеш да изградиш свят от такива като тях, много са малко.

Реналди продължава да ме гледа опулено, затова решавам да му разкажа една история за Пилето и моя стария. Дано тя му помогне да разбере Какво искам да кажа. В същност и таблицата за умножение да му издекламирам, Реналди пак ще слуша.

Той отрязва по едно парче плодова пита за двама ни и налива още чай. Представяте ли си? Чай! Преди шест месеца никой не би могъл да ме убедя, че това момче не е откачено.

На пътя от Лонг Лейн към Шейсет и девета улица имаше едно празно място, дето продаваха стари коли. Всеки петък, когато връщахме на библиотеката взетите книги, ние с Пилето се отбивахме вечер там да гледаме колите. И двамата бяхме страшни запалянковци по моторите. Самите коли не ни интересуваха особено — Пилето дори се беше заклел никога да не кара кола, — но ни интересуваха двигателите. Вече бяхме разчовърквали самолетни моторчета, мотора на един разбрицан скутер и дори бяхме поправяли косачката на мистър Хардинг.

Моят старият купуваше всяка година нова кола и я паркираше пред къщи, та да се вижда, че не е кой да е. Всяка седмица аз трябваше да мия и да лъскам тоя звяр. Пилето обикновено ми помагаше. Изчитахме всички каталози и брошури, които идваха с всяка нова кола. Баща ми купуваше „Де Сото“, защото бандата държеше представителство във Филаделфия. Като му приспадаха стойността на старата кола, той вземаше новата, кажи-речи, без пари. Братът на майка ми е един от главатарите на мафиотите във Филаделфия, та той уреждаше тия неща. Ние бяхме единствените в махалата, у които можеше да се види нова кола. Бащата и майката на Пилето дори не знаеха да карат. Баща му ходеше до училището с училищния автобус.

Тъй или инак, ние полагахме за колите на баща ми много повече грижи, отколкото бе нужно: лъскахме свещите, проверявахме реглажа, почиствахме контактите, регулирахме карбуратора. Изобщо поддържахме двигателя в такъв вид, та ще речеш, че не е излизал от магазина.

С Пилето непрекъснато обикаляхме магазините за коли. И всичко ни беше ясно — конски сили, ангренаж, бутала, цилиндри. Всеки от нас можеше да познае почти всяка кола само като чуе мотора, без изобщо да е видял колата.

Една петък вечер се въртяхме около мястото за продажба на стари коли и разглеждахме новопристигналите. И зърнахме една фантастична. „Стъц Беъркат“ от деветстотин и петнайсета. Зачудихме се как е стигнала дотук. Тя изобщо не работеше, а гумите й бяха съвсем легнали. Шварц, така се казваше човекът, който продаваше колите, ни обясни, че я довлекли на буксир. Платил за нея двайсет и пет долара на някакъв клиент, който купил „Додж“ от трийсет и осма година. Ние с Пилето не можехме да се откъснем от тоя автомобил — ни физически, ни умствено. Беше осемцилиндров и шасито му беше бомба. Пазарихме се около две седмици и накрая го взехме за трийсет долара. Платихме още три, за да го откарат до нашия гараж. Старият ни разреши да използуваме гаража до зимата — като застудеело, не можел да остави колата си навън.

Работихме като бесни по тоя автомобил. Разглобихме двигателя до последното винтче. Буталата бяха залепнали в цилиндрите. Извадихме ги и изшлайфахме цилиндрите. Сложихме нови пръстени и мотовилки. Пилето сам правеше онези части, които не можехме да купим. Майстореше ги в работилницата на училището, където беше изработил и крилата си. Смъкнахме цялата боя, изчукахме каросерията, където беше набита, и излъскахме хромовите части. Те бяха чист хром, а не хромирани. Набавихме нови вътрешни гуми й напомпахме гумите; колелата имаха истински дървени спици.

След хиляди опити накарахме мотора да заработи. Амбреаж, предаване, всичко бе в идеално състояние. Моторът просто пееше. Изкърпихме, почистихме и подновихме с препарат цялата тапицерия. Изстъргахме с гласпапир дървеното табло и го лакирахме наново. Красота. И накрая, след като бяхме смъкнали боята до метала, му теглихме едно сребристосиво. Тая работа ни отне три месеца.