Пир за врани

— Негово благородие ме уведоми, че повече не се нуждае от меча ми, нито от наглостта ми. И двете водят до едно и също. Оттук нататък ще се порадвам на приключенския живот на странстващия рицар… макар че ако намерим Санса Старк, предполагам, че ще бъдем възнаградени добре.

„Злато и земи, това вижда в цялата работа“.

— Смятам да спася момичето, не да го продавам. Заклела съм се.

— Аз не помня да съм се клел.

— Точно затова няма да тръгнеш с мен. Тръгнаха на заранта, по изгрев слънце.

Беше странна процесия: сир Хюл на неговия дорест жребец и Бриен на високата сива кобила, Подрик Пейн, яхнал дръглива кранта, и крачещият до тях септон Мерибалд с дългата си тояга, повел малко магаре и голямо куче. Магарето носеше толкова тежък товар, че Бриен почти се боеше, че гърбът му ще се прекърши.

— Храна за бедните и гладните по Речните земи — каза им септон Мерибалд. — Зърно, ядки и сушени плодове, овесена каша, брашно, ечемичен хляб, три пити кашкавал от ханчето при Портата на шута, солена треска за мен, солено овче за кучето ми, казва се Куче… а, и сол. Лук, моркови, ряпа, две торби с боб, четири с ечемик и девет с портокали. Имам слабост към портокалите, признавам. Тия ги взех от един моряк и се боя, че ще са последните, които ще опитам до пролетта.

Мерибалд беше септон без септа, само едно стъпало над просещ брат в йерархията на Вярата. Като него имаше стотици — дрипльовци, чиято скромна задача бе да се тътрят от селце на селце, да водят святи служби, да венчават и да опрощават грехове. От тези, при които се отбиваше, се очакваше да го нахранят и подслонят, но повечето бяха бедни като него самия, тъй че Мерибалд не можеше да се задържа дълго на едно място, без да затрудни домакините си. Добри ханджии го пускаха понякога да преспи в кухните им или в конюшните, а имаше и септи и малки твърдини, и дори няколко замъка, където знаеше, че ще му предложат гостоприемство. Когато нямаше такива места подръка, спеше под дървета и в изоставени колиби.

— Много хубави колиби има в Речните земи — увери ги Мерибалд. — Старите са най-добри. Нищо по-добро няма от стара колиба. Спиш си като в хан, а и не те е страх от бълхи.

Септонът не можеше ни да чете, ни да пише, както си призна весело по пътя, но знаеше наизуст сто молитви и можеше да изреди дълги откъси от „Седемлъчата звезда“ по памет, а повече не му и трябваше в селата. Имаше набраздено, обрулено от вятъра лице, къса гъста сива коса и бръчици в ъгълчетата на очите. Макар да беше едър цели шест стъпки на ръст, имаше навика да се изгърбва, докато вървеше, заради което изглеждаше много по-нисък. Ръцете му бяха широки и груби, с червени кокалчета и с кал под ноктите, и имаше най-големите ходила, които Бриен бе виждала — черни и корави като рог.

— Обуща не съм носил от двайсет години — обясни той. — Първата година имах повече мехури, отколкото пръсти, а петите ми кървяха като клани прасета, щом стъпя на камък, но се молех и Обущарят небесен направи кожата ми на табан.

— Няма небесен обущар — възрази Подрик.

— Има, момко… макар че ти може би го наричаш с друго име. Ями кажи, кой от седемте богове обичаш най-много?

— Воина — отвърна Подрик без миг колебание. Бриен се окашля.

— Във Вечерен пад септонът на баща ми винаги казваше, че има само един бог.

— Един бог със седем облика. Така е, милейди, и много сте права, че го изтъквате, но мистерията със Седемте, Които са Един е твърде трудна, за да я схване простолюдието, пък и аз съм простичък човек, затуй говоря за седем бога. — Мерибалд се обърна към Подрик. — Едно момче не съм познавал, което да не обича Воина. Аз обаче съм стар и като съм стар, по обичам Ковача. Без неговия труд какво щеше да пази Воина? Всеки град си има ковач, и всеки замък. Те правят плуговете, дето ни трябват да сеем зърното, пироните, с които си строим корабите, железните подкови, дето пазят копитата на верните ни коне, бляскавите мечове на нашите господари. Никой не може да се съмнява в ползата от един ковач, та затуй сме нарекли единия от Седемте в негова чест, но също тъй лесно можехме да го наречем Земеделеца или Рибаря, Дърводелеца или Обущаря. Не е важно каква работа върши. Важното е, че работи. Бащата управлява, Воинът се бие, Ковачът се труди, и всички заедно вършат каквото е редно за човек. Както Ковачът е един облик на божественото, тъй и Обущарят е един облик на Ковача. Точно той ми чу молитвата и ми заздрави ходилата.

— Боговете са добри — каза сухо сир Хюл, — но защо си ги притеснил, като си могъл просто да си запазиш обущата?

— Да ходя бос ми беше наказанието. Дори и светите септони може да са грешници, а плътта ми някога беше слаба колкото щеш. Млад бях и с гореща кръв, а момичетата… един септон може да изглежда галантен като принц, ако е единственият мъж, мяркал се на повече отмиля от селцето ти. Като им кажа едно-друго от „Седемлъчата звезда“… Книга на Девата най вършеше работа, порочен мъж бях, преди да си захвърля обущата. Срам ме хваща, като си помисля на колко девици съм откъснал цветето.