Пир за врани

На седемнайсет и отскоро помазан в рицарство, Регар Таргариен бе излязъл на арената в черна броня над златната ризница, а зад шлема му се вееха като пламъци дълги пурпурни и оранжеви копринени ленти. Двама от чичовците й бяха паднали пред пиката му и още дузина от най-добрите турнирни шампиони на баща й, цветът на Запада. Вечерта принцът свири и пя и я разплака. Когато му я представиха, Церсей едва не се удави в дълбините на тъжните му виолетови очи. „Наранен е — спомни си, че бе помислила, — но аз ще изцеря раната му, като се венчаем“. До Регар дори Джайм изглеждаше като неоперено хлапе. „Принцът ще е моят съпруг — беше помислила, замаяна от възбуда, — а когато умре старият крал, аз ще бъда кралицата“.

— Трябва да си изключително красива — каза й лейди Джена, докато се суетеше с роклята й, — защото на последния пир ще се обяви, че с принц Регар сте сгодени.

Толкова щастлива беше Церсей в този ден. Иначе изобщо нямаше да се осмели да навести шатрата на Маги Жабата. Беше го направила само за да покаже на Джейни и Мелара, че една лъвица не се страхува от нищо. „Щях да стана кралица. Защо трябва да се страхува една кралица от някаква грозна старица?“ До ден днешен настръхваше при спомена за онова предсказание. „Джейни толкова се ужаси, че избяга с писък от шатрата, но Мелара остана, тъй че останах и аз. Позволихме й да вкуси кръвта ни и се изсмяхме на глупавите й пророчества. В нито едно от тях нямаше и капка здрав разум“. Тя щеше да е съпругата на принц Регар, каквото и да казваше жената. Баща й го беше обещал, а думата на Тивин Ланистър бе като злато.

Смехът й замря в края на турнира. Никакъв последен пир нямаше, никакви тостове в чест на годежа й с принц Регар. Само хладно мълчание и смразяващи погледи между краля и баща й. По-късно, когато Ерис, синът му и всичките му галантни рицари потеглиха за Кралски чертог, момичето отиде при леля си, плувнало в сълзи и без да разбира нищо.

— Баща ти предложи съюза — каза й лейди Джена, — но Ерис отказа и да чуе. „Ти си най-способният ми слуга, Тивин — каза кралят, — но човек не жени наследника си за дъщерята на своя слуга“. Изтрий тези сълзи, мъничкото ми. Виждала ли си някога лъв да плаче? Баща ти ще намери друг мъж за теб, по-добър от Регар.

Но леля й беше излъгала, а баща й я беше провалил, точно както Джайм я проваляше сега. „Татко не ми намери по-добър мъж. Даде ме на Робърт и проклятието на Маги разцъфна като отровно цвете“. Само да се беше омъжила за Регар, според замисъла на боговете, той изобщо нямаше да погледне онази млада вълчица. „Днес Регар щеше да е нашият крал, а аз щях да съм неговата кралица, майката на синовете му“.

Така и не беше простила на Робърт, че го уби.

Лъвовете никога не прощаваха. Както скоро щеше да разбере сир Брон от Черна вода.

БРИЕН

Хюл Хънт настоя да вземат главите.

— Тарли ще ги иска за стените.

— Нямаме катран — възрази Бриен. — Плътта ще гние. Остави ги. Не искаше да пътува през зеления сумрак на боровите гори с главите на тримата мъже, които беше убила.

Хънт все едно не я чу. Отсече главите на тримата мъртъвци, върза ги за косите и ги окачи на седлото си. Бриен нямаше друг избор, освен да се опитва да се преструва, че ги няма, но понякога, особено нощем, усещаше в гърба си мъртвите им очи, а веднъж й се присъни, че ги чува да си шепнат.

Беше студено и мокро. Някои дни валеше, в други се канеше да завали. Така и не можеха да се стоплят. Дори когато си правеха бивак, бе трудно да намерят достатъчно сухи дърва за огъня.

Докато стигнат до портите на Девиче езеро, вече ги съпровождаше рояк бръмчащи мухи, врана бе изкълвала очите на Шагуел, а Пъг и Тимеон гъмжаха от личинки. Бриен и Подрик яздеха на стотина разтега напред, колкото може по-далече от миризмата на леш. Сир Хюл твърдеше, че вече бил загубил всякакъв усет за миризма.

— Изгори ги — казваше му Бриен всеки път, щом се спираха на бивак, но Хънт беше упорит не, ами оттатък. „Най-вероятно ще каже на лорд Рандил, че той ги е убил и тримата“.

За негова чест рицарят не направи нищо такова.

— Заекващият скуайър хвърли камък — обясни той, след като ги отведоха при Тарли в двора на замъка на Мутън. Главите бяха връчени на един сержант от стражата и му наредиха да ги почисти, да ги оваля в катран и да ги набучи над портата. — Мечопачаврата свърши останалото.

— И тримата? — попита невярващо лорд Рандил.

— Както се биеше, можеше и още трима да убие.

— И намери ли онова момиче Старк? — попита я строго Тарли.

— Не, милорд.

— Но затова пък уби няколко плъха. Е, хареса ли ти?

— Не, милорд.

— Жалко. Все едно, вече вкуси кръв. Доказа каквото там искаше да докажеш. Време е да свалиш тази ризница и отново да се облечеш прилично. В пристанището има кораби. Един ще спира в Тарт. Ще уредя да те вземат.

— Благодаря, милорд, но не.

Лицето на лорд Тарли подсказа, че точно в този момент ужасно му се иска да набучи и нейната глава на шип и да я качи над портите на Девиче езеро с Тимеон, Пъг и Шагуел.

— Смяташ да продължиш с тази дивотия?

— Смятам да намеря лейди Санса.