Пир за врани

— Трябва да има — почеса се Мерибалд. — Само че не е мое. Кучето джафна и замаха с опашка. Беше огромно и космато, поне седемдесет кила, но дружелюбно.

— На кого е? — попита Подрик.

— Ами на себе си, на кого. И на Седмината. Колкото до името му, не ми го е казвал. Викам му Куче.

Подрик явно не можеше да реши какво да мисли за куче, наречено Куче. Помисли малко и каза: — Аз като малък си имах едно куче. Наричах го Герой.

— Беше ли?

— Какво да е било?

— Герой.

— Не. Но беше добро куче. Умря.

— Куче ме пази по пътищата дори и в трудни времена като тези. Нито вълк, нито разбойник не смеят да ме закачат, когато Куче е до мен. — Септонът се намръщи. — Вълците са станали ужасни напоследък. Има места, където сам човек е добре да си намери дърво, на което да спи. През всичките ми години най-голямата глутница, която съм виждал, нямаше и дузина вълци, но сега голямата глутница, дето скита покрай Тризъбеца, наброява стотици.

— Ти срещал ли си ги? — попита сир Хюл.

— Размина ми се, Седмината да ме пазят дано, но съм ги чувал нощем, и то неведнъж. Толкова гласове… кръвта може да му се съсири в жилите на човек. Чак и Куче се разтрепери, а Куче е убило и аз не знам колко вълци. — Почеса кучето по главата. — Някои ще ви разправят, че са демони. Казват, че глутницата ги водело чудовищно женско вълчище, дебнеща сянка, мрачна, сива и огромна. Ще ви разправят, че са я виждали сама да събаря зубри, че нито капан, нито трап могат да я хванат, че ни от стомана се бои, ни от огън, убива всеки вълк, който се опита да й се качи, и яде само човешка плът.

Сир Хюл Хънт се изсмя.

— Е, сега вече ни смая, септон. Горкият Подрик, очите му станаха като варени яйца.

— Не са — възмути се Подрик. Куче изджафка.

Вечерта вдигнаха бивак сред дюните. Бриен прати Подрик да обиколи по брега да намери плавей за огъня, но момчето се върна с празни ръце и окалян до коленете.

— Дошъл е отливът, сир. Милейди. Няма вода, само кални плитчини.

— Стой настрана от калта, чедо — поучи го септон Мерибалд. — Калта не обича странници. Влезеш ли не където трябва, ще се отвори и ще те глътне.

— Тя е само кал — опъна се Подрик.

— Докато не ти напълни устата и не ти запълзи в носа. Тогава е смърт. — Усмихна се, за да отнеме мраза от думите си. — Изчисти я тази кал и си вземи портокалче, момче.

Следващия ден беше почти същото. Закусиха с осолена треска и портокали и хванаха пътя, когато слънцето се издигна, с розово небе зад тях и виолетово небе — пред тях. Куче водеше, душеше тръстиките и спираше тук-там да опикае някоя; явно познаваше пътя не по-зле от Мерибалд. Утринният въздух тръпнеше от зова на птиците, водите на прилива прииждаха с шум.

Към пладне спряха в едно селце, първото, на което се натъкнаха, с осем къщи на кокили над малък поток. Мъжете бяха излезли за риба с кожените си лодки, но жените и децата заслизаха по въжените стълби и се сбраха около септон Мерибалд за молитва. След службата той им опрости греховете и им остави малко ряпа, торба боб и два от драгоценните си портокали.

Вече по пътя септонът им каза:

— Добре ще е тази нощ да се пазим. Селяните казват, че из дюните се спотайвали трима прекършени, на запад от старата наблюдателница.

— Само трима? — Сир Хюл Хънт се засмя. — Трима са мед за меча на нашата дама. Едва ли ще безпокоят въоръжени пътници.

— Освен ако не умират от глад — каза септонът. — Из тези блата има храна, но само за ония, които имат очи да я намерят, а тези хора тук са чужденци, оцелели от някоя битка. Ако рекат да ни доближат, сир, моля ви, оставете ги на мен.

— Какво ще правиш с тях?

— Ще ги нахраня. Ще ги помоля да си изповядат греховете, та да мога да им ги опростя. Ще ги поканя да дойдат с нас до Тихия остров.

— Все едно да ги поканиш да ни прережат гърлата, докато спим — отвърна Хюл Хънт. — Лорд Рандил знае по-добър начин за справяне с прекършени — стомана и въже.

— Сир? Милейди? — попита Подрик. — Прекършен разбойник ли значи?

— Повече или по-малко — отвърна Бриен.

Септон Мерибалд не се съгласи.