Пир за врани

— Много си слаб за навън — наложи се да му каже пак. Студът беше пронизал дълбоко до костите майстер Емон по време на пътуването и бе заседнал в гърдите му. Докато стигнат в Браавос, беше отслабнал толкова, че се наложи да го отнесат на брега. Тогава все още имаха дебела кесия със сребърници, тъй че Дареон поиска най-голямото легло в хана. Това, което получиха, можеше да побере осем души, тъй че ханджията настоя да му платят за толкова.

— Утре може да слезем на кейовете — обеща Сам. — Може да разпиташ и да разбереш кой кораб първи тръгва за Староград. — Макар да бе есен, Браавос все още бе оживено пристанище. Само да укрепнеше Емон достатъчно, за да може да пътува, нямаше да е трудно да намерят подходящ кораб. По-трудно щеше да е плащането за превоза. Най-доброто, на което можеха да се надяват, щеше да е някой кораб от Седемте кралства. „Търговец на път за Староград, с някой близък в Нощния страж. Все още трябва да се намират хора, които почитат мъжете, пазещи Вала“.

— Староград — изхриптя майстер Емон. — Да. Сънувах го Староград, Сам. Пак бях млад и брат ми Ег беше с мен, с онзи грамаден рицар, комуто служеше. Пиехме в стария хан, където правят онази страшно силна ябълкова. — Опита се отново да се надигне, но усилието се оказа непосилно. След миг се отпусна и повтори: — Корабите. Да, там ще намерим отговора. За драконите. Трябва да разбера.

„Не — помисли Сам. — Храна и топлина ти трябва на теб, пълен корем и горещ огън, пращящ в камината“.

— Гладен ли си, майстер? Останало ни е малко хляб и сирене.

— Не точно сега, Сам. По-късно, като се почувствам по-силен.

— Как ще се почувстваш по-силен, като не ядеш?

Никой от тях не беше ял много в морето, особено след Скагос. Есенните бури ги бяха гонили: понякога връхлитаха от юг, с гръмове, светкавици и черни дъждове, които валяха дни наред. Друг път идваха от север със свирепи, пронизващи ветрове. Веднъж стана толкова студено, че когато се събуди, Сам видя, че целият кораб е обвит с лед, лъскав и бял като седеф. Капитанът беше свалил мачтата и я беше вързал за палубата; останалия път трябваше да вземат с гребане. Никой не беше ял чак докато не видяха Титана.

Но щом слязоха на брега, Сам усети, че е зверски гладен. Същото беше с Дареон и Джили. Дори бебето започна да суче по-лакомо. Емон обаче…

— Хлябът е изсъхнал, но мога да помоля за малко мазнина от кухнята, да го размекнем — каза Сам на стареца. Ханджията беше корав човек, със студени очи и подозрителен към тези облечени в черно чужденци под покрива му, но готвачът се оказа по-добър.

— Не. Може би глътка вино?

Вино нямаха. Дареон бе обещал да купи с парите от пеенето си.

— Вино ще имаме по-късно — отвърна Сам. — Имаме вода, но не е от хубавата вода. — Хубавата вода идваше от арките на големия тухлен акведукт, който браавосците наричаха Сладководната река. Богатите си я бяха прокарали с тръби в домовете; бедните пълнеха кофите и ведрата си от градските чешми. Сам беше изпратил Джили да донесе, но бе забравил, че дивачето е прекарало целия си живот, без да се откъсва от Цитаделата на Крастър, и че изобщо не е виждала тържище. Каменният лабиринт от острови и канали на Браавос, без дървета и трева и гъмжащ от непознати хора, които й говореха с непонятни за нея думи, толкова я беше уплашил, че беше изгубила картата, а скоро и себе си. Сам я намери да плаче в каменните крака на някакъв отдавна умрял морски господар. — Имаме само канална вода. Но готвачът я кипна. Има и сънно вино, ако искаш.

— Сънувах достатъчно засега. Каналната вода стига. Помогни ми, ако обичаш.

Сам помогна на стареца да седне и поднесе чашата към сухите му напукани устни. Но половината вода пак се изля на гърдите на майстера.

— Стига — изкашля Емон след няколко глътки. — Ще ме удавиш така. — Затрепери в ръцете на Сам. — Защо е толкова студено тук?

— Нямаме дърва.

Дареон беше платил двойно на ханджията за стая с камина, но никой от тях не съобрази, че тук дървата също ще са скъпи. В Браавос не растяха дървета, освен в дворовете и градините на могъщите. А браавосците никога нямаше да посегнат да секат боровете, с които бяха обрасли външните острови около голямата им лагуна и които действаха като ветровал срещу морските бури. Дърва за огрев се караха с баржи, от горните течения на реки и отвъд лагуната. Тук дори конската тор беше скъпа — вместо коне браавосците използваха лодки. Всичко това щеше да е без значение, ако бяха тръгнали за Староград веднага, както смятаха, но това се оказа невъзможно, след като майстор Емон бе толкова изтощен. Още едно пътуване в открито море щеше да го убие.

Ръката на Емон запълзя по завивките и се вкопчи в ръката на Сам.

— Трябва да слезем при кейовете, Сам.