— е и ако имат нокти. — И изведнъж в лявата ръка на момичето се появи нож, с острие, тънко като нея самата. Теро каза нещо на русокосия си приятел и двамата се отдалечиха; кикотеха се.
— Благодаря ти — каза Сам на момичето. Ножът изчезна.
— Ако носиш меч нощем, означава, че може да те предизвикат. Държиш ли да се биеш с тях?
— Не. — Гласът му излезе тъничко и Сам се намръщи.
— Ти наистина ли си от Нощния страж? Не бях виждала до сега Черен брат като тебе. — Момичето махна към количката. — Можеш да вземеш последните миди, ако искаш. Тъмно е и вече никой няма да ми ги купи. За Вала ли пътуваш?
— За Староград. — Сам взе една от сварените миди и я изгълта. — Спряхме да сменим корабите. — Мидата беше вкусна. Изяде още една.
— Катилите не закачат никого без меч. Дори такива тъпи камилски путки като Теро и Орбело.
— Коя си ти?
— Никоя. — Вонеше на риба. — Бях някоя, но вече не съм. Можеш да ме наричаш Кет, ако искаш. А ти кой си?
— Самуел, от дома Тарли. Говориш Общата реч.
— Баща ми беше гребец на „Нимерия“. Един катил го уби, защото каза, че майка ми е по-красива от Славейчето. Не от ония камилски путки, дето ги срещна, истински катил. Някой ден ще му срежа гърлото. Капитанът каза, че на „Нимерия“ не й трябвали малки момиченца, и ме свали тук. Бруско ме взе и ми даде количка. — Вдигна очи към него. — На кой кораб ще плавате?
— Платихме превоз на „Лейди Ушанора“.
Момичето примижа и го изгледа подозрително.
— Той замина. Не знаеш ли? Замина преди много дни. „Знам“, можеше да отвърне Сам. Двамата с Дареон бяха стояли на кея и гледаха как се вдигат и спускат греблата на „Лейди Ушанора“, когато пое към Титана и в открито море.
— Е, и това свърши — беше подхвърлил певецът.
Ако Сам беше малко по-храбър, щеше да го бутне във водата. Стигнеше ли се до говорене с разсъблечени момичета, Дареон имаше меден език, но в капитанската кабина, кой знае защо, на Сам се падна да се опита да убеди браавосеца да ги изчака.
— Три дни го чаках този ваш старец — отвърна капитанът. — Трюмовете ни са пълни, а мъжете ми си наебаха жените за сбогом. С вас или без вас, „Лейди“ тръгва с отлива.
— Моля ви — изплака Сам. — Само още няколко дни, само за това ви моля. Да може майстер Емон да си върне силите.
— Той няма сили. — Предната нощ капитанът бе посетил хана, за да види лично майстер Емон. — Той е стар, болен и няма да допусна да ми умре на „Лейди“. Стойте с него или го оставете, за мен е все едно. Аз тръгвам. — Още по-лошо, беше отказал да им върне парите за превоз, които му бяха предплатили, среброто, което трябваше да ги отведе в Староград. — Купихте ми най-хубавата каюта. Тя е тук, чака ви. Като не искате да я заемете, вината не е моя. Защо да понасям загуби?
„Сега вече щяхме да сме в Дъскъндейл — помисли си тъжно Сам. — Можеше дори да сме стигнали Пентос, ако ветровете бяха добри“.
Но всичко това нищо не означаваше за момичето с количката.
— Каза, че си видяла един певец…
— На Щастлив пристан. Ще се жени за Моряшката жена.
— Ще се жени?
— Тя ляга само с тези, които се женят за нея.
— Къде е Щастлив пристан?
— Срещу Кораба на шута. Мога да те заведа.
— Знам пътя. — Сам беше виждал Кораба на шута. „Дареон не може да се жени! Той каза клетвите!“ — Трябва да вървя.
Затича. Пътят по хлъзгавия калдъръм беше дълъг. Скоро се запъхтя, дългото му черно наметало плющеше зад него. Трябваше да държи колана си с едната ръка, докато тичаше. Малкото хора, които срещаше, го изглеждаха с любопитство, а една котка се изправи на задните си лапи и му изсъска. Докато стигне кораба, вече залиташе. Щастлив пристан беше отвъд уличката.
Още щом влезе, зачервен и останал без дъх, някаква едноока жена му се хвърли на врата.
— Недей — каза й Сам, — не съм тук за това. — Тя му отвърна на браавошки. — Не говоря езика ви — каза й Сам на валириански. Имаше запалени свещи, а в камината пращеше огън. Някой свиреше на цигулка, две момичета танцуваха около един червен жрец, хванати за ръце. Еднооката жена притисна гърдите си в него. — Не го прави това! Не съм тук за това!
— Сам! — отекна познатият глас на Дареон. — Юна, остави го, това е Сам Убиеца. Мой Заклет брат!
Еднооката жена се отлепи от него, макар да задържа едната си ръка на рамото му. Една от танцьорките подвикна:
— Може мен да убие, ако иска. — А другата каза:
— Мислиш ли, че ще ми даде да му опипам меча?
На стената зад тях бе изрисуван пурпурен галеас, с екипаж от жени с високи до бедрата ботуши и нищо друго по тях. В един ъгъл хъркаше тирошки моряк, огромната му рижа брада се полюшваше, на друга маса по-стара жена с огромни гърди редеше плочки с грамаден чернокож мъж от Летните острови, заметнат с плащ от черни и червени пера. В центъра на всичко това седеше Дареон, заровил нос в шията на жената в скута му. Беше облякла черното му наметало.