Пир за врани

Пред конюшните на Червената цитадела го чакаха четиридесет рицари и още толкова скуайъри. Половината от тях бяха западняци, заклети васали на дома Ланистър, другите — доскорошни врагове, превърнали се в съмнителни приятели. Сир Дермът от Дъждовния лес щеше да носи щандарта на Томен, Червения Ронет Конингтън — бялото знаме на Кралската гвардия. Един от Пеги, един от Пайпър и един от Пекълдън щяха да си споделят честта да бъдат скуайъри на лорд-командира.

— Дръж приятелите зад гърба си, а враговете пред очите си — беше го посъветвал веднъж Съмнър Крейкхол. А дали не беше баща му?

Конят му за езда беше дорест, бойният — грамаден сив жребец. Джайм отдавна беше престанал да дава имена на конете си; толкова много беше видял да загиват в битки, а като си им дал име, е по-тежко. Но когато момчето на Пайпър взе да ги нарича Чест и Слава, се засмя и разреши имената им да останат. Такъмите на Слава бяха в ланистърски пурпур; Чест бе накичен в бялото на Кралската гвардия. Джосмин Пекълдън държеше юздите на ездитния, докато сир Джайм го яхне. Скуайърът беше тънък като копие, с дълги ръце и крака и с мазна светлокафява коса. Страните му бяха покрити с жълтеникав мъх. Наметалото му беше в ланистърски пурпур, но на палтото му се виждаха четирите червени барбуна на дома му, на жълто поле.

— Милорд — попита момъкът, — ще желаете ли да носите новата си ръка?

— Сложи си я, Джайм — подкани го сир Кенос Кайски. — Ще махаш на простолюдието и ще им оставиш какво да разправят на децата си.

— Не мисля. — Нямаше да покаже на тълпата една златна лъжа. „Да видят отсеченото. Да видят сакатия“. — Но се чувствайте свободен да го компенсирате, сир Кенос. Махайте с две ръце и с краката, ако щете. — Сбра юздите в лявата си ръка и подвикна, щом другите се подредиха зад него: — Пейн, ти ще яздиш до мен.

Сир Илин Пейн си проправи път и подкара до Джайм, като просяк на кралския бал. Ризницата му беше стара и ръждясала, нахлузена върху протрит и зацапан кожен елек. Никакви гербове и отличителни цветове не се виждаха нито по ездача, нито по коня му; щитът му беше толкова насечен и очукан, че беше трудно да се познае цветът на боята, покривала го някога. С мрачното си лице и дълбоко хлътналите си очи сир Илин можеше да мине за самата смърт… какъвто беше години наред.

„Но вече не“. Сир Илин бе половината от цената, за да преглътне заповедта на своя малолетен крал като добричък малък лорд-командир. Другата половина беше сир Адам Марбранд.

— Те ми трябват — заявил бе на сестра си. Церсей изобщо не се възпротиви.

„По-скоро беше доволна, че ще се отърве от тях“. Сир Адам беше приятел на Джайм от момчешките години, а безмълвният доскорошен палач бе на баща му, доколкото изобщо принадлежеше на някого. Пейн беше служил като капитан на Гвардията на Ръката, когато го чули да разправя на висок глас, че този, който управлява Седемте кралства, е лорд Тивин и че той казва на крал Ерис какво да прави. Заради това Ерис Таргариен му беше взел езика.

— Отвори портите — каза Джайм и Силния глиган изрева с гръмливия си глас:

— Отвори портите!

Когато Мейс Тирел беше заминал през Калната порта под звуците на барабани и цигулки, по улиците се бяха наредили хиляди граждани да го приветстват. Орляци хлапета се бяха включили в марша, крачеха до войниците на Тирел с високо вдигнати глави и тупаха в крак, а сестрите им хвърляха въздушни целувки от прозорците.

Не и днес. Само няколко курви им подвикнаха приканящо, докато минаваха, и един уличен продавач на месеници похвали гласовито стоката си. На Обущарския площад двама „врабци“ в протрити халати проповядваха пред сбралите се няколкостотин души простолюдие и зовяха черната орис да сполети безбожниците и поклонниците на демони. Тълпата мълчаливо се раздели, та колоната да мине. Врабците ги гледаха с мътни погледи.

— Харесва им мирисът на рози, но лъвове не обичат — подхвърли Джайм. — Няма да е зле сестра ми да си отбележи това. — Сир Илин естествено не отговори. „Идеалният спътник за дълга езда. Разговорът ми с него ще е забавен“.

По-голямата част от войската му чакаше извън градските стени: сир Адам Марбранд с конниците си, сир Стефон Суифт и обозът, Святата стотня на стария сир Бонифер Добрия, конните стрелци на Сарсфилд, майстер Гълиан с четири кафеза, пълни с гарвани, двеста души тежка конница под командата на сир Флемент Бракс. Неголяма войска — по-малко от хиляда души. Броят беше последното необходимо нещо в Речен пад. Армия на Ланистър вече бе обкръжила замъка, както и още по-голяма войска на Фрей; последната птица бе донесла съобщение, че обсадителите имат затруднения с изхранването. Бриндън Тъли беше опустошил земите наоколо, преди да се прибере зад стените си.

„Не че е било нужно кой знае колко усилие“. От онова, което Джайм бе видял в Речните земи, почти не беше останала незапалена нива, неплячкосано селище и необезчестена девица. „А сега милата ми сестра ме праща да довърша работата, започната от Амори Лорч и Грегър Клегейн“. Догорча му в устата при тази мисъл.