Пир за врани

Вечерта вдигнаха лагер под хълма със замъка на Хейфорд. Когато слънцето се скри, по двата бряга на близкия поток вече бяха изникнали стотина шатри. Джайм лично разпредели постовете. Не очакваше неприятности толкова близо до столицата, но и чичо му Стафорд някога си бе помислил, че е в безопасност на Волски брод. По-добре си беше да не рискува излишно.

Когато от замъка дойде поканата да вечеря с кастелана на лейди Хейфорд, Джайм взе със себе си сир Илин, както и сир Адам Марбранд, сир Бонифер Хейсти, Червения Ронет Конингтон, Силния глиган и още дузина други рицари и млади лордове.

— Предполагам, че ще трябва да си сложа ръката — каза на Пек, преди да тръгнат нагоре.

Момчето я донесе моментално. Ръката бе изкована от злато, съвсем като жива, с нитове от седеф, с полузатворени пръсти и палец така, че да може да се плъзнат около столчето на бокала. „Не мога да се бия, но мога да пия“, помисли Джайм, докато младокът стягаше каишките, прикрепващи я към чукана на ръката му.

— От днес нататък хората ще ви наричат Златната ръка, милорд — беше го уверил оръжейникът първия път, когато я намести на китката му. „Грешеше. Ще си остана Кралеубиеца, докато умра“.

Златната ръка се превърна в повод за много изпълнени с възхищение коментари на вечерята, поне докато Джайм не изтърва бокала с виното. Тогава го хвана яд.

— Като толкова се възхищаваш на това проклето нещо, отсечи си дясната ръка и може да си сложиш и ти — каза на Флемент Бракс. Повече приказки за ръката му нямаше и той можеше да си пие вино на мира.

Господарката на замъка беше Ланистър по брак, пълничко момиченце, което бяха омъжили за братовчед му Тирек, преди да навърши една годинка. Лейди Ермесанда я изведоха чинно, за да я удостоят с похвалите си, натруфена в златотъканата рокличка, със зелената плетеница и светлозеленото на дома Хейфорд, извезани с мъниста от нефрит. Но много скоро момиченцето се разрева и набързо го разкараха в спалнята му при дойката.

— Никаква вест ли няма за нашия лорд Тирек? — попита кастеланът, когато сервираха пъстървата.

— Никаква. — Тирек Ланистър бе изчезнал по време на бунтовете в Кралски чертог, докато самият Джайм беше пленник в Речен пад. Момчето трябваше да е вече към четиринайсет, стига все още да беше живо.

— Лично водих търсенето по заповед на лорд Тивин — подхвърли Адам Марбранд, докато чистеше костите на рибата си. — Но не открих повече от Байуотър преди мен. Момчето са го видели за последно на кон, когато тълпата разкъса кордона на златните плащове. След това…конят му се намери, но не и ездачът. Най-вероятно са го свалили и са го убили. Но ако е така, къде е тялото му? Тълпата остави другите трупове на място, защо не и този?

— Жив ще струва повече — подхвърли Силния глиган. — Всеки Ланистър би донесъл тежък откуп.

— Несъмнено — съгласи се Марбранд, — но така и нямаше искане за откуп. Момчето просто изчезна.

— Момчето е мъртво. — Джайм вече бе изпил три чаши вино и златната му ръка като че ли ставаше по-тежка и тромава с всеки миг. „Една кука щеше да ми служи също толкова добре“. — Ако са разбрали кого са убили, несъмнено са го хвърлили в реката от страх пред гнева на баща ми. Опитвали са го в Кралски чертог. Лорд Тивин винаги си плащаше дълговете.

— Винаги — съгласи се Силния глиган и с това разговорът приключи.

Но после, когато остана сам в стаята в кулата, предложена му за нощта, Джайм се замисли. Тирек беше служил при крал Робърт като скуайър, заедно с Лансел. Знанието можеше да е по-ценно от злато, по-опасно от кинжал. В този момент се сети за Варис, с неговата усмивка и миризмата на лавандула. Евнухът имаше агенти и доносници из целия град. За него щеше да е съвсем проста работа да уреди да отмъкнат Тирек по време на голямата бъркотия… стига да бе знаел предварително, че тълпата ще се разбунтува. „А Варис знаеше всичко, или така поне ни беше накарал да вярваме. Но не предупреди Церсей за размириците. Нито слезе при корабите да се увери, че Мирцела е заминала“.

Отвори кепенците. Нощта ставаше студена, лунният рог бавно се носеше в небето. Ръката му блестеше на мътната му светлина. „Не става за душене на евнуси, но е достатъчно тежка да смачка мазната му усмивка“. Искаше му се да удари някого.

Отиде при сир Илин — той точеше големия си меч.

— Време е.

Палачът стана и го последва, напуканите му кожени ботуши заскърцаха по стръмните каменни стъпала. Слязоха в малкия двор пред оръжейната. Вътре Джайм намери два щита, два шлема и два турнирни меча. Единия предложи на Пейн, а другия взе в лявата си ръка, като пъхна дясната през каишките на щита. Златните му пръсти бяха достатъчно извити, за да го задържат, но не можеха да захванат, тъй че щитът стоеше хлабаво.

— Някога бяхте рицар, сир. Аз също. Да видим какво сме сега. В отговор сир Илин вдигна меча си и Джайм веднага атакува.