Пир за врани

Нито някой от двамата Воуд се появи, нито крепостните им, макар че в мазето на къщата на втория брат бяха намерили убежище няколко разбойници. Единият носеше дрипи от пурпурен плащ, но Джайм го обеси с останалите. Почувства се добре. Това беше правосъдие. „Нека да ти стане навик, Ланистър. Кой знае, един ден наистина може да те наричат Златната ръка. Златната ръка Справедливия“.

Колкото повече се приближаваха към Харънхъл, толкова по-сив ставаше светът. Яздеха под оловно небе и покрай води, лъснали блатясали и студени като кована стомана. Джайм неволно се зачуди дали Бриен е минала по този път преди него. „Ако е помислила, че Санса Старк е тръгнала за Речен пад…“ Ако бяха срещнали други пътници, щеше да ги спре и да ги попита дали не са видели случайно хубава девица с кестенява коса или голяма и грозна, с лице, от което мляко ще се пресече. Но никой нямаше по пътя освен вълци, а воят им не съдържаше отговори.

Оттатък оловните води на езерото най-сетне се появиха кулите на безумието на Черния Харън, пет криви, дращещи в небето пръста от злокобен черен камък. Кутрето бе обявен за владетел на Харънхъл, но явно не бързаше да заеме новото си седалище, тъй че на Джайм Ланистър се падаше честта да „вкара в ред“ Харънхъл на път за Речен пад.

А че имаше нужда от вкарване в ред — в това не се съмняваше. Грегър Клегейн беше изтръгнал огромния мрачен замък от бандата на Кървавите глумци, преди Церсей да го върне в Кралски чертог. Хората на Планината несъмнено щяха да дрънчат вътре като грахови зърна в броня, ала не бяха най-подходящите за възстановяването на кралския мир по Тризъбеца. Единственият мир, който пасмината на сир Грегър бе давала на когото и да било, беше мирът в гроба.

Конните съгледвачи на сир Адам докладваха, че портите на Харънхъл са затворени и залостени. Джайм доведе хората си пред тях и заповяда на сир Кенос Кайски да надуе Рога на Херок, черен, извит и обкован със старо желязо.

Железните панти тежко изскърцаха и крилата на портата бавно се разтвориха. Стените на безумието на Черния Харън бяха толкова дебели, че Джайм мина под цяла дузина смъртоносни амбразури, преди да излезе на слънчева светлина сред двора, на който не толкова отдавна се бе сбогувал с Кървавите глумци. Здраво утъпканата пръст бе обрасла с бурени, а над един конски труп бръмчеше рояк мухи.

Няколко мъже на сир Клегейн се появиха от кулите да го видят, докато слизаше от седлото: корави мъже, навъсени и стиснали усти. „Не може и да са други, щом са яздили с Планината“. Най-доброто, което можеше да се каже за хората на Клегейн, бе, че не бяха чак толкова зла и жестока паплач като Храбрата дружина.

— Да ме ебат в гъза! — изрева един, ветеран с прошарена коса и брада. — Това е проклетият Кралеубиец, момчета! С копие да ме ебнат в гъза дано!

— А ти кой ще да си? — попита го Джайм.

— Сир ми викаше Говняната уста, ако благоволи милорд. — Плю си на ръцете и си отри бузите с тях, сякаш това щеше да го направи малко по-представителен.

— Забележително. Ти ли командваш тука?

— Аз? Не, мамка му. Проклето копие да ми наврат в гъза дано! — Говняната уста имаше толкова трохи в брадата, че цял гарнизон можеше да се нахрани с тях. Джайм се засмя, а онзи го взе за поощрение. — Проклето копие да ми наврат в гъза! — повтори и също взе да се смее.

— Чу го човека — обърна се Джайм към Илин Пейн. — Намери едно хубаво дълго копие и му го натикай в задника.

Сир Илин нямаше копие, но Джон Бетли Безбрадия с радост му подхвърли едно. Пиянският смях на Говняната уста секна изведнъж.

— Разкарай го т’ва проклето нещо от мене.

— Ти решаваш. Кой командва тука? Сир Грегър назначи ли кастелан?

— Поливър — обади се друг, — само че Хрътката го уби, милорд. Него и Веселяка, и онова момче Сарсфилд.

„Пак Хрътката“.

— Знаете, че е бил Сандор? Видяхте ли го?

— Ние не, милорд. Ханджията ни каза.

— Стана в хана на кръстопътя, милорд. — Заговорилият беше по-млад, с песъчлива сплъстена коса. Носеше веригата с монети, дето беше някога на Варго Хоут: монети от далечни градове, сребърни и златни, медни и бронзови, четвъртити монети и кръгли, триъгълни и пръстенчета, и парчета кост. — Ханджията се закле, че едната страна на лицето му била цялата изгоряла. Курветините му разправяха същото. Сандор водел някакво момче, дрипаво селянче. Насекли на парчета Поли и Веселяка, а после хванали към Тризъбеца, тъй казаха.

— Пратихте ли хора след тях?

Говняната уста се намръщи, все едно че го болеше да мисли.

— Не, милорд. Да ни ебат в гъза всичките, не сме.

— Когато псето побеснее, човек му реже гърлото.

— Ми… — рече мъжът и си обърса устата, — Поли хич не ни харесваше, това говно, а Псето беше брат на сира, тъй че…

— Лоши сме, милорд — намеси се онзи с монетите, — но човек трябва да е луд да се изпречи на Хрътката.

Джайм го огледа от глава до пети. „По-смел е от останалите и не е толкова пиян като Говняната уста“.

— Страх ви е било от него.

— Не бих казал точно страх, милорд. Бих казал, че го оставихме за по-добри от нас. Някой като сира. Или вас.