Пир за врани

„Като мен, докато имах две ръце“. Джайм не се заблуждаваше. Сега Сандор щеше да го довърши набързо.

— Име имаш ли си?

— Рафорд, ако благоволите. Повечето ми викат Раф.

— Раф, събери целия гарнизон в Залата на Стоте камини. Пленниците също — искам да ги видя. Онези курви от кръстопътя, и тях. А, и Хоут. С прискърбие чух, че е умрял. Бих искал да видя главата му.

Когато му я донесоха, видя, че устните му са отрязани, ушите и повечето от носа също. Враните се бяха нагостили с очите му. Въпреки това по всичко личеше, че е Хоут. Джайм щеше да познае брадата му навсякъде — нелепото космато въже, дълго две стъпки и провиснало от острата брадичка. Иначе по черепа на кохориканеца бяха останали само няколко съсухрени ивици плът.

— Къде е останалото от него? — попита той.

Никой не искаше да му каже. Най-сетне Говняната уста наведе очи и измърмори:

— Изгни, сир. И се изяде.

— Един от пленниците все молеше за храна — призна Рафорд — и сир каза да му даваме печено козе. Само че кохориканецът нямаше много месо по себе си. Сир му взе първо дланите и стъпалата, после ръцете и краката.

— Дебелият педераст изяде повечето — подхвърли Говняната уста, — но, сир, рече да дадем и на другите да опитат. И на Хоут, на самия него. Кучият син цивреше, докато му тикахме месото в устата, и маста течеше по тая негова козя брада.

„Татко, и двете ти кучета са полудели“, помисли Джайм. Неволно в ума му се върна споменът за приказки, които беше слушал като дете в Скалата на Кастърли, за лудата лейди Лотстън, която се къпела в корита, пълни с кръв, и устройвала пирове с човешка плът между същите тези стени.

Възмездието някак бе загубило сладкия си вкус.

— Отнесете това и го хвърлете в езерото. — Джайм хвърли главата на Хоут на Пек и се обърна към гарнизона. — Докато лорд Петир пристигне тук, за да вземе владението си, сир Бонифер Хейсти ще държи Харънхъл от името на Короната. Тези от вас, които пожелаят, могат да останат с него — ако ви иска. Останалите ще тръгнат с мен за Речен пад.

Хората на Планината се спогледаха.

— Дължи ни се — осмели се един. — Сир ни обеща. Богати награди, така рече.

— Точно това му бяха думите — потвърди Говняната уста. — „Богати награди за тия, дето тръгнат с мене“. — Още десетина мъже замърмориха утвърдително.

Сир Бонифер вдигна стоманения си юмрук.

— Всеки, който остане с мен, ще получи един хайд земя за работа, втори хайд като си вземе жена, и трети, като му се роди първото дете.

— Земя ли, сир? — Говняната уста се изплю. — Пикал съм аз на това. Ако искахме да ровим в проклетата кал, можеше да си стоим в проклетите си домове, да прощавате, сир. Богати награди, каза сир. Злато сиреч.

— Ако имате жалби, идете в Кралски чертог и ги поднесете на милата ми сестра. — Джайм се обърна към Рафорд. — Искам веднага да видя пленниците. Като започнем със сир Уилис Мандърли.

— Дебелия ли? — попита Рафорд.

— Искрено се надявам. И не ми разправяйте тъжни истории как е умрял, защото току-виж ви сполетяло същото.

За жалост всичките надежди, които бе подхранвал, че ще намери тук Шагуел, Пъг или Золо, се опровергаха. Явно хората на Храбрата дружина бяха изоставили Варго Хоут — до един. От хората на лейди Уент бяха останали само трима — готвачът, който беше отворил задната вратичка за сир Грегър, изгърбеният оръжейник Бен Черния палец и едно момиче, Пия, съвсем не толкова хубава, колкото я беше видял Джайм последния път. Някой й беше счупил носа и й беше избил половината зъби. Тя се свлече в нозете му, захлипа и истерично се вкопчи в крака му, докато Силния глиган не я вдигна.

— Никой повече няма да те нарани — увери я той, но от това хлиповете й само станаха по-силни.

С другите пленници се бяха отнасяли по-добре. Сир Уилис Мандърли беше сред тях, с още няколко други знатни северняци, взети в плен от Яздещата планина в боевете по бродовете на Тризъбеца. Полезни заложници, всеки можеше да донесе добър откуп. Бяха дрипави, мръсни и чорлави, повечето с пресни отоци, счупени зъби и липсващи пръсти, но раните им бяха измити и превързани и никой не беше държан гладен. Джайм се зачуди дали се досещат с какво са ги хранили, но реши, че е по-добре да не пита.

У никого не бе останала воля и непокорство; особено у сир Уилис, тази каца лой с космато лице, помръкнали очи и увиснало чене. Когато Джайм му каза, че ще го откарат с ескорт до Девиче езеро и оттам ще го качат на кораб за Бял пристан, сир Уилис се просна на пода и хлипа по-дълго и силно и от Пия. Четирима души едва го изправиха на крака. „Твърде много козе месо — помисли Джайм. — Богове, как го мразя тоя проклет замък!“ През тези триста години Харънхъл беше видял повече ужаси от Скалата на Кастърли за три хиляди.

Джайм се разпореди да запалят огньовете в Залата на Стоте камини и прати готвача в кухните да приготви гореща храна за хората му от колоната.

— Всичко друго, само не козешко.

Самият той вечеря в Залата на Ловеца със сир Бонифер Хейсти, строг дългурест като щърк мъж, склонен да ръси речта си с призиви към Седмината.