Пир за врани

„Поне онези, които Козела не е избил“. Джайм нагласи златните си пръсти около дръжката на бокала.

— Ако някой от Храбрата дружина на Хоут попадне в ръцете ви, съобщете ми веднага. — Странника можеше да се е оправил с Козела, преди Джайм да се докопа до него, но Дебелия Золо все още се спотайваше някъде навън с Шагуел, Рордж, Урсвик Верния и останалата им сган.

— За да можете да ги изтезавате и убиете ли?

— На мое място вие щяхте да им простите, така ли?

— Ако искрено се покаят за греховете си… да, бих ги прегърнал всички като братя и бих се молил с тях, преди да ги пратя на дръвника. Греховете може да се опростят. Престъпленията се наказват. — Хейсти скръсти ръце пред гърдите си и навя на Джайм неприятен спомен за баща му. — Ако се натъкнем на Сандор Клегейн, как желаете да постъпя с него?

„Моли се и бягай“, помисли Джайм.

— Пратете го при обичния му брат и благодарете на боговете, че са направили седем ада. Един нямаше да стигне да побере двамата Клегейн. — Изправи се тромаво. — Берик Дондарион е друга работа. Ако го плените, задръжте го, докато се върна. Ще искам да бъде откаран в Кралски чертог с въже на шията и ще накарам сир Илин да му отсече главата пред очите на половината кралство.

— А онзи мирски жрец, дето обикаля с него? Казват, че сеел навсякъде лъжливата си вяра.

— Убийте го, целунете го или се молете с него, както ви е угодно.

— Никакво желание нямам да го целувам, милорд.

— Не се съмнявам, че и той би казал същото за вас. — Усмивката на Джайм се изкриви в прозявка. — Моля за извинение. Налага се да ви оставя, ако нямате възражения.

— Никакви, милорд — отвърна Хейсти. Явно искаше да се помоли. Джайм искаше да се бие. Взимаше по две стъпала наведнъж и излезе навън, в студения освежаващ въздух. На светлината на факлите се млатеха с турнирни мечове Силния глиган и сир Флемент Бракс, а кръгът мъже ги окуражаваше с гръмки викове. „Ще надвие сир Лайл. Трябва да намеря сир Илин“. Пръстите отново го бяха засърбели. Стъпките му го отведоха надалече от шум и светлина. Мина под покрития мост и през двора Топен камък, и чак тогава осъзна накъде се е запътил.

Щом наближи мечата яма, видя блясък на фенер — зимно бледата му светлина обливаше терасите от стръмни каменни седалки. „Явно някой е дошъл преди мен“. Ямата щеше да е великолепно място за танц — сир Илин навярно го беше предвидил.

Но рицарят, застанал над ямата, беше по-едър: плещест брадат мъж в червено-бяло връхно палто, украсено с грифони. „Конингтон. Какво търси тук?“ Долу в пясъка все още лежеше полузаровен мечият труп: бяха останали само кокали и раздрана козина. Жегна го жал към звяра. „Поне умря в битка“.

— Сир Ронет? Да не би да сте се изгубили? Замъкът е голям, знам. Червения Ронет вдигна фенера.

— Исках да видя къде мечокът е танцувал с девицата-не-толкова-сладка. — Брадата му блесна на светлината, като пламнала. Джайм подуши виното в дъха му. — Вярно ли е, че пачаврата се е била гола с него?

— Гола? Не. — Зачуди се как се е добавил този щрих към историята. — Глумците я облякоха в розова копринена рокля и тикнаха в ръката й турнирен меч. Козела искаше смъртта й да е забавна. Иначе…

— …гледката на голата Бриен сигурно е щяла да накара мечока да побегне от ужас. — Конингтон се засмя.

Джайм не се засмя.

— Говорите, все едно познавате дамата.

— Бях сгоден за нея.

Това го изненада. Бриен изобщо не беше споменавала за годеж.

— Баща й е намерил партия…

— Три пъти — уточни Конингтон. — Аз бях вторият. Идея на баща ми. Бях чувал, че мърлата е грозна, и му го казах, но той ми каза, че всички жени били еднакви, щом духнеш свещта.

— Баща ви. — Джайм погледна връхното палто на Червения Ронет, с двата грифона един срещу друг, на поле от червено и бяло. „Танцуващи грифони“. — На покойната ни Ръка… братът, нали?

— Братовчед. Лорд Джон нямаше братя.

— Да.

Всичко се намести в главата му. Джон Конингтон беше приятел на принц Регар. Когато Мериуедър се бе провалил така жалко в потушаването на Бунта на Робърт и не можаха да намерят принц Регар, Ерис бе прибягнал до втората най-добра възможност и издигна Конингтон за Ръка. Но Лудия крал винаги сечеше Ръцете си. Лорд Джон го беше посякъл след Битката на Камбаните, като го лиши от титли, земи и богатство, и го прати отвъд морето да мре в изгнание, където той скоро се пропи до смърт. Братовчедът обаче — бащата на Червения Ронет — бе минал на страната на въстанието и след Тризъбеца бе възнаграден с Грифоновия курник. Получи обаче само замъка — Робърт задържа златото, а по-голямата част от земите на Конингтон дари на по-ревностни свои привърженици.

Сир Ронет беше оземлен рицар, нищо повече. За такива като него Девата на Тарт наистина щеше да е сладък плод.

— Как стана така, че не се оженихте? — попита Джайм.