Пир за врани

— Като позакрепнеш. — Старецът нямаше да понесе солените пръски и мокрия вятър на брега, а целият Браавос беше бряг. На север се намираше Пурпурният пристан, където спираха търговските съдове, под куполите и кулите на Двореца на морския господар. На запад беше Пристанът на Рагман, пълен с кораби от Свободните градове, от Вестерос и Ибен, и от приказните далечни земи на изток. А навсякъде другаде бе осеяно с малки кейове, понтони и стари сиви скелета, където приставаха събирачи на раци и скариди, и рибари, обикаляли през деня калните плитчини и речните устия. — Голямо усилие ще е за теб.

— Тогава отиди ти — прикани го Емон. — И ми доведи някой, който е виждал драконите.

— Аз? — Сам се изуми. — Майстер, това е само приказка. Моряшка приказка. — Дареон и за това беше виновен. Връщаше се с всевъзможни чудати истории от пивниците и бардаците. За жалост беше обърнал доста чаши, когато бе чул историята за драконите, и не можеше да си спомни подробности. — Дареон може да си го е измислил изцяло. Певците правят така. Измислят си разни неща.

— Вярно — отвърна майстер Емон. — Но и най-измислената песен може да съдържа зрънце истина. Намери ми тази истина, Сам.

— Не знам кого да питам, нито как да попитам. Знам малко висок валириански, а като ми заговорят на браавошки, не мога да разбера и половината от това, което казват. Ти говориш повече езици от мен. Само да позакрепнеш малко и…

— Кога ще позакрепна, Сам? Кажи ми.

— Скоро. Ако си почиваш и ядеш. Като стигнем в Староград…

— Няма да видя Староград отново. Вече го знам. — Пръстите на стареца се вкопчиха в ръката на Сам. — Скоро ще се събера с моите братя. Някои бяха обвързани с мен с клетви, други ми бяха братя по кръв, но всички бяха мои братя. А баща ми… той изобщо не мислеше, че тронът ще се предаде на него, но така стана. Казваше, че било наказанието му заради удара, който уби брат му. Моля се да е намерил мир в смъртта, какъвто така и не намери в живота. Септоните говорят за сладък отдих, в който оставяме бремето си и отпътуваме в една далечна, хубава земя, където можем да се смеем, да любим и да пируваме до края на дните… но ако отвъд онова, което наричаме смърт, няма никаква земя на светлина и мед, а само студ, мрак и болка?

„Страх го е“, осъзна Сам.

— Ти не умираш. Болен си, нищо повече. Ще ти мине.

— Този път не, Сам. Сънувах… в мрака на нощта човек задава всички въпроси, които не смее да изрече на дневния зрак. За мен, след всички тези години, остана само един въпрос. Защо боговете пожелаха да ми отнемат очите и силата, а ме осъдиха да се задържа тук толкова дълго, замръзнал и забравен? Каква полза може да имат от един стар, свършен човек? — Пръстите на Емон потрепериха, сухи вейки, увити в петниста кожа. — Помня, Сам. Още помня.

Пак започваше да говори несвързано.

— Какво помниш?

— Дракони — прошепна Емон. — Скръбта и славата на моя дом, това бяха те.

— Последният дракон е умрял, преди да си се родил. Как би могъл да ги помниш?

— Виждам ги в сънищата си, Сам. Виждам кървяща в небето червена звезда. Червеното още го помня. Виждам сенките им по снега, чувам дращенето на кожените им криле, усещам знойния им дъх. Братята ми също сънуваха дракони и сънищата им ги убиха до един. Сам, ние треперим на ръба на полузабравени пророчества, на чудеса и ужаси, които никой жив човек вече не би могъл да проумее или…

— Или?

— …или не. — Емон се засмя тихо. — Или аз съм старец, изтерзан от треска и умиращ. — Притвори уморено очи и после пак ги отвори с усилие. — Не трябваше да напускам Вала. Лорд Сняг не можеше да го знае, но аз трябваше да го съобразя. Огънят поглъща, но студът съхранява. Валът… но вече е много късно да тичам обратно. Странника ме чака зад вратата ми и не мога да го отрека. Стюард, ти ми служи вярно. Направи за мен това последно храбро дело. Слез при корабите, Сам. Научи всичко, което можеш, за тези дракони.

Сам леко издърпа ръката си от пръстите на стареца.

— Добре. Ще ида. Щом искаш. Само да… — Не знаеше какво друго да каже. „Не мога да му откажа“. Можеше и Дареон да потърси освен това по кейовете и скелетата на Пристана на Рагман. „Първо ще намеря Дареон и двамата ще отидем при корабите. А като се върнем, ще донесем храна, вино и дърва. Ще имаме огън и топла храна“. — Той стана. — Добре. Да тръгвам тогава. Джили ще е тук. Джили, залости вратата, като изляза. — „Странника чака зад вратата“.

Джили кимна, сгушила бебето до гърдата си, с очи, пълни със сълзи. „Пак ще плаче“, разбра Сам. Не можеше да го понесе. Оръжейният му колан висеше на кука на стената до стария напукан рог, който му беше дал Джон. Дръпна го и го стегна на кръста си, после наметна тежкото вълнено наметало на закръглените си рамене, шмугна се през вратата и заслиза по дървеното стълбище, което запращя под тежестта му. Ханът имаше две предни врати, едната с изход към улица, другата — към канал. Сам излезе през първата, за да избегне гостилницата, където ханджията щеше пак да го изгледа кисело, поглед, който пазеше за гости, прекалили с гостоприемството му.