Пир за врани

Джили го погледна със зачервените си подпухнали очи. Косата й бе провиснала над лицето, немита и чорлава. Приличаше на уплашено животно, надничащо иззад някой храст. Дни бяха минали, откак за последен път имаха огън, но дивачката все така обичаше да се свива край камината, сякаш студената пепел все още таеше топлина.

— Не му харесва тук с нас — отвърна тя шепнешком, за да не събуди бебето. — Тъжно е тук. Той обича където има вино и усмивки.

„Да — помисли Сам. — А вино има навсякъде, само не и тук“. Браавос беше пълен с ханове, пивници и бардаци. И щом Дареон предпочиташе огън и чаша греяно вино пред клисавия хляб и компанията на една плачеща жена, един дебел страхливец и един болен старец, кой можеше да го вини? „Аз мога да го виня. Той каза, че ще се върне, преди да се свечери; каза, че ще донесе вино и храна“.

Погледна отново през прозореца с отчаяната надежда да види, че певецът се връща забързан. Над града падаше мрак и запълваше кривите улички и канали. Свестните хора на Браавос вече затваряха прозорците и залостваха вратите. Нощта бе за градските катили и за куртизанките. „Новите приятели на Дареон“, помисли с горчивина Сам. Напоследък певецът говореше само за тях. Опитваше се да напише песен за една куртизанка — жена, наричана Лунна сянка, която го чула да пее до Лунно езеро и го възнаградила с целувка.

— Да й беше поискал сребърник — каза му Сам. — Пари ни трябват, не целувки.

Но певецът само се усмихна.

— Някои целувки струват повече и от злато, Убиец.

Това също го ядосваше. Не беше работа на Дареон да съчинява песни за куртизанки. Той уж трябваше да пее за Вала и за доблестта на Нощния страж. Джон се беше надявал, че песните му все ще убедят някой да облече черното. А той пееше за златни целувки, за сребристи коси и червени, червени устни. Никой не обличаше черното за червени, червени целувки.

Освен това пеенето му понякога будеше бебето. Тогава то започваше да реве, Дареон му викаше да млъкне, а Джили се разплакваше, при което певецът кипваше, изхвърчаваше навън и не се връщаше с дни.

— От цялото това реване ми се ще да я зашлевя — оплакваше се Дареон. — А нощем не мога да заспя от хлипането й.

„И ти щеше да плачеш, ако имаше дете и го загубеше“, мислеше си неведнъж да му отвърне Сам. Не можеше да вини Джили за скръбта й. Вместо нея винеше Джон Сняг и се чудеше кога ли сърцето на Джон е станало на камък. Веднъж зададе същия въпрос на майстер Емон, докато Джили беше долу на канала да донесе вода.

— Когато ти го издигна да стане лорд-командир — отвърна старецът.

Дори сега, докато гниеше тук, в тази студена стая под стрехите, част от него още не можеше да повярва, че Джон е направил каквото мислеше майстер Емон. „Трябва да е вярно обаче. Иначе защо Джили ще плаче толкова?“ Трябваше просто да я попита чие дете кърми, но не намираше толкова кураж. Страх го беше от отговора, който можеше да получи. „Аз съм страхливец, Джон“. Където и да идеше в този свят, страховете му вървяха с него.

Над покривите на Браавос отекна глух тътен, като далечен гръм. Титанът — прогласяше полунощния час над лагуната. Звукът бе достатъчно силен да събуди бебето, а ревът му събуди майстер Емон. Докато Джили отиваше да даде гърдата си на момчето, старецът отвори очи и се размърда вяло в тясното си легло.

— Ег? Тъмно е. Защо е толкова тъмно?

„Защото си сляп“. Откакто пристигнаха в Браавос, умът на Емон се отнасяше все повече и повече. Някои дни като че ли не знаеше къде е. Някои дни губеше нишката, докато говореше нещо, и почваше да бърбори за баща си и брат си. „Той е на сто и две“, напомни си Сам, но също толкова стар беше и в Черен замък, а там умът му не се отнасяше.

— Аз съм — наложи се да му каже. — Самуел Тарли. Твоят стюард.

— Сам. — Майстер Емон облиза устни и примига. — Да. А това е Браавос. Прощавай, Сам. Сутрин ли е?

— Не. — Сам опипа челото на стареца. Кожата му беше влажна от пот, хладна и лепкава на допир, всеки дъх излизаше с тихо хриптене.

— Нощ е, майстер. Ти беше заспал.

— Много дълго съм спал. Тук е студено.

— Нямаме дърва — каза Сам. — Ханджията не дава, защото нямаме пари. — Този разговор се водеше вече за четвърти или пети път. „Трябваше да използвам парите ни за дърва — всеки път се укоряваше Сам. — Трябваше да му осигуря топло, къде ми беше умът?“

Вместо за дърва, Сам беше дал последния сребърник на един знахар от Дома на Червените ръце, висок бледолик мъж в халат, извезан на червени и бели спирали. Единственото, което можа да купи със среброто, се оказа половин шише сънно вино.

— Това ще му помогне да заспива по-леко — каза кротко браавосецът. Когато Сам го попита нищо друго ли не може да се направи, поклати глава. — И мазила имам, и отвари, и настойки, тинктури и лапи. Кръв мога да му пусна, клизма да му направя, пиявици да му наложа… но защо? Никакви пиявици не могат вече да го подмладят. Той е стар и смъртта е в дробовете му. Дай му това и го остави да заспи.

И така беше правил, цялата нощ и целия ден, но ето, че старецът се опитваше да се надигне в леглото.

— Трябва да слезем при корабите.

„Пак корабите“.