Пир за врани

Въздухът беше студен, ала нощта съвсем не бе толкова мъглива като повечето. Поне за това Сам беше благодарен. Мъглите понякога ставаха толкова гъсти, че човек не можеше и краката си да види. Веднъж само за една стъпка едва не цопна в един канал.

Като момче, Сам беше чел една история на Браавос и си мечтаеше да дойде някой ден тук. Искаше да види Титана, издигащ се могъщ и страховит от морето, да се плъзне по каналите в някоя тънка като змия гондола покрай всичките дворци и храмове и да погледа водния танц на прочутите браавошки главорези, със сабите им, бляскащи на звездната светлина. Ала сега, след като вече бе тук, искаше само час по-скоро да тръгне за Староград.

Тръгна надолу към Пристана на Рагман. Коланът му заплашваше да се смъкне до глезените, тъй че трябваше да го подръпва нагоре, докато вървеше. Задържаше се повече в малките тъмни улички, където възможността да се натъкне на някого беше по-малка, но всяка пресякла пътя му котка караше сърцето му да затупти… а Браавос гъмжеше от котки. „Трябва да намеря Дареон. Той е мъж на Нощния страж, мой Заклет брат; двамата заедно ще измислим какво да правим“. Силите на майстер Емон се бяха изчерпали, а тук Джили щеше да е съвсем объркана дори да не я мъчеше скръбта, но Дареон… „Не бива да си мисля лошо за него. Може да е ранен, може би затова не се върна. Може да е умрял, да лежи в някоя задна уличка в локва кръв или да плува с лице надолу в някой канал“. Нощем браавошките катили крачеха важно из града в пъстрите си облекла и търсеха повод да покажат уменията си с прочутите си тънки саби. Някои бяха готови да се бият по всякакъв повод, други — без никакъв, а Дареон беше с остър език и буен, особено като се напиеше. „Само защото човек може да пее за битки още не значи, че може да се бие“.

Най-добрите пивници, гостилници и бардаци бяха близо до Пурпурния пристан или Лунното езеро, но Дареон предпочиташе Пристана на Рагман, където бе по-вероятно да срещнеш гости, говорещи на Общата реч. Сам започна търсенето си в хана „Зелената змиорка“, в „Черния гемиджия“ и „При Морого“, където Дареон вече беше свирил и пял. Не го намери. Пред „Жабешката къща“ на кея бяха вързани няколко гондоли, чакащи клиенти, и Сам се опита да попита весларите дали са виждали един певец, целия в черно, но никой от тях не разбираше висок валириански. „Или пък предпочитат да се правят, че не разбират“. Надникна в малката опушена винарна под втората арка на Моста на Набо — тя едва побираше десетина души. Дареон не беше сред тях. Пробва и в хана „Прокуденикът“, в Къщата на седемте лампи и в бардака с име „Котетата“, където го изгледаха странно, но помощ не получи.

На тръгване под червения фенер на „Котетата“ едва не се блъсна в двама млади мъже. Единият беше тъмнокос, другият рус. Тъмният каза нещо на браавошки.

— Извинявам се — отвърна Сам. — Не разбирам.

Отдръпна се боязливо от тях. В Седемте кралства благородниците се обличаха в кадифета, коприни и самур в стотици цветове, докато селяците и градското простолюдие носеха вълна и убито кафяви груби дрехи. В Браавос беше обратното. Градските катили се перчеха по улиците натруфени като пауни и опипваха предизвикателно сабите си, докато знатните и богатите обличаха въгленосиво и тъмнопурпурно, синьо, толкова тъмно, че почти черно, и черно като безлунна нощ.

— Мой приятел Теро казва, че ти толкова дебел, че му се повръща — заговори русият разбойник, чието палто бе наполовина зелено кадифе, а от другата страна — сребротъкано. — Мой приятел Теро казва, че от дрънчене на твой меч го боли глава. — Говореше Общата реч. Другият, чернокосият убиец в яркочервения брокат и жълт плащ, чието име трябваше да е Теро, подхвърли нещо на браавошки, а русокосият му приятел се засмя и рече: — Мой приятел казва, че ти се обличаш над свой ранг. Да не си някой велик лорд, че носиш черно?

Дощя му се да побегне, но ако го направеше, най-много да се спъне в меча си. „Не си пипай меча“, каза си. Един пръст само на дръжката щеше да е достатъчно единият или другият разбойник да го приемат за предизвикателство. Помъчи се да измисли думи, които да ги успокоят.

— Не съм… — успя да смотолеви.

— Не е лорд — намеси се детско гласче. — Той е в Нощния страж, тъпако. От Вестерос. — На светлото излезе едно момиченце, тикаше количка, пълна с водорасли — тънко, мършаво същество с големи ботуши и чорлава немита коса. — Долу на Щастлив пристан има още един, пее песни на Моряшата жена — обясни тя на двамата катили. А на Сам каза: — Ако те попитат коя е най-красивата жена на света, кажи Славейчето, иначе ще те предизвикат. Искаш ли да си купиш миди? Всичките си стриди ги свърших.

— Нямам пари — отвърна Сам.

— Той няма пари — подигра се русокосият побойник. Тъмнокосият му приятел се ухили и рече нещо на браавошки. — Мой приятел Теро му студено. Бъди наш добър дебел приятел и му дай твое наметало.

— И това не прави — каза момичето, — иначе след това ще ти поискат и ботушите, и скоро ще си гол.

— Малките котки, дето вият много силно, ги давят в каналите — предупреди русокосият.