Пир за врани

Бриен помръдна неловко в седлото — спомни си за лагера под стените на Харънхъл и за баса на сир Хюл и другите кой ще легне първи с нея.

— Ние търсим една девица — сподели Подрик Пейн. — Благородно момиче, тринайсетгодишно, с кестенява коса.

— Мислех, че търсите разбойници.

— Тях също — призна момчето.

— Повечето пътници правят всичко, за да избегнат такива хора — рече септон Мерибалд. — А пък вие ги търсите.

— Само един разбойник търсим — каза Бриен. — Хрътката.

— Сир Хюл ми каза. Седмината да ви спасят дано, чедо. Разправят, че оставял след себе си диря от заклани бебета и насилени девици. Бясното псе от Солниците, така чух, че го наричали. Какво може да искат добри хора от такова същество?

— Девицата, за която спомена Подрик, може да е с него.

— Тъй ли? Тогава трябва да се молим за горкото момиче.

„И за мен — помисли Бриен. — Молитва и за мен трябва. Помоли Старицата да вдигне светилника и да ме отведе до лейди Санса, и Воина да даде сила на ръката ми, та да мога да я защитя“. Но не го каза на глас; не и след като Хюл Хънт щеше да я чуе и да й се присмее за женската й слабост.

С вървящия пешком септон Мерибалд и носещото му толкова тежък товар магаре, се движеха много бавно. Не хванаха по главния път на запад, пътя, по който Бриен беше минала със сир Джайм, за да заварят Девиче езеро опустошен и пълен с трупове. Вместо по него поеха на северозапад, покрай брега на Рачешкия залив, по някаква крива и толкова тясна пътека, че я нямаше и на двете скъпоценни карти на сир Хюл. От тази страна на Девиче езеро нямаше и помен от стръмните хълмове, черните тресавища и боровите гори на нос Краклоу. Земите, през които минаваха, бяха ниски и мокри, пустош от пясъчни дюни и солени блатясали плитчини под огромния синьо-сивкав небесен свод. Пътят навремени се губеше в тръстики и изникваше отново на миля по-нататък. Бриен разбираше, че без Мерибалд със сигурност щяха да го изгубят. Често пъти теренът беше мек и на такива места септонът тръгваше напред и тупаше с тоягата си да се увери, че няма да поддаде. Дървета не се мяркаха на мили околовръст, само море, небе и пясък.

Едва ли съществуваше друга земя, по-различна от Тарт с тамошните планини и водопади, с високите ливади и сенчести долини, но и това място си имаше своя красота. Прекосиха десетина лениви потока, оживели от жаби и щурци, гледаха птици рибари, полетели високо над залива, чуха зова на късокрили кюкавци някъде сред дюните. Веднъж даже лисица прекоси пътя им и кучето на Мерибалд залая свирепо.

А и хора имаше. Някои живееха сред тръстиките в къщи, построени от кал и слама, други се препитаваха с лов на риба в залива — плуваха с кожени лодчици и строяха домовете си на дървени колове. Повечето, изглежда, живееха сами, без други обиталища наоколо освен тяхното. Изглеждаха общо взето боязлив народ, но някъде към обед кучето отново залая и от тръстиките се появиха три жени и дадоха на Мерибалд плетена кошница, пълна с миди. Той на свой ред даде на всяка от тях портокал, макар мидите в този свят да бяха обичайни като калта, а портокалите да бяха редки и скъпи. Едната жена беше много стара, другата с натежал с дете корем, а третата беше момиче, свежо и хубаво като пролетно цвете. Щом Мерибалд ги отведе настрана да изслуша греховете им, сир Хюл се изкиска и каза:

— Боговете май вървят с нас… поне Девата, Майката и Старицата. — Подрик изглеждаше толкова слисан, че се наложи Бриен да го успокои:

— Не, това са просто три жени от блатата.

После, щом подновиха пътя си, тя се обърна към септона.

— Тези хора живеят на по-малко от един ден път от Девиче езеро, а боевете не са ги засегнали.

— Няма за какво да ги засегнат, милейди. Съкровищата им сараковини, камъни и кожени лодки, най-добрите им оръжия са ножовеот ръждиво желязо. Родили са се, живеят, обичат, умират. Знаят, челорд Мутън управлява земите им, но малцина изобщо са го виждали, аРечен пад и Кралски чертог за тях са само имена.

— Но боговете познават — каза Бриен. — Това е ваша работа, мисля. Откога обикаляте из Речните земи?

— Ще станат вече четирийсет години — отвърна септонът, а кучето му излая силно. — От Девиче езеро до Девиче езеро, обиколката миотнема по половин година, а често и повече, но няма да твърдя, чепознавам Тризъбеца. Зървал съм замъците на големите лордове самоотдалече, но познавам тържищата и твърдините, селцата, толкова малки, че си нямат и име, плетовете и хълмовете, ручейчетата, къдетожадният може да се напие, и пещерите, където може да се подслони. И пътищата на простите хорица, кривите кални пътеки, дето ги нямана картите от пергамент. — Изсмя се. — Би трябвало. Ходилата ми саизгазили всяка миля от тях, безброй пъти.

„Черните пътища ги използват разбойниците, а пещерите са идеалните места за скривалища на преследваните“. Жегналото я подозрение накара Бриен да се зачуди колко добре познава сир Хюл този човек.

— Доста самотен трябва да е този живот, септон.

— Седмината винаги са с мене — отвърна Мерибалд. — А си имам и своя верен слуга, и Куче.

— Кучето ти има ли си име? — попита Подрик Пейн.