Пир за врани

Щом „Желязна победа“ се понесе напред и таранът й се вряза в бурните зелени вълни, барабаните забиха в боен ритъм. По-малкият кораб пред нея обръщаше, греблата му запляскаха бясно. На знамената му се вееха рози: бяла роза на червен щит на носа и кърмата, златна на поле, зелено като трева — на мачтата. „Желязна победа“ се вряза в борда му така силно, че половината екипаж на палубата изгуби опора. Изпращяха и се пръснаха гребла, сладка музика за ушите на капитана.

Той скочи на палубата, златният му плащ се изду зад него. Белите рози се дръпнаха рязко назад, както винаги правеха мъжете пред Виктарион Грейджой в доспехи и оръжие, с лице, скрито под шлема на кракена. Стискаха мечове, копия и брадви, но деветима от всеки десет бяха без броня, а десетият носеше само плъстена риза с пришити метални плочки. „Не са железни мъже — помисли Виктарион. — Страх ги е от удавяне“.

— Дръжте го! — извика един. — Той е сам!

— Елате! — ревна той. — Елате ме убийте, ако можете!

От всички страни се стекоха воините на розата, със сива стомана в ръцете и ужас в очите. Страхът им бе така узрял, че Виктарион усещаше вкуса му. Завъртя се, отсече ръката на първия при лакътя, прониза втория в рамото. Третият заби острието на брадвата си в мекия бор на щита на Виктарион. Той го натресе в лицето на глупака, събори го и го посече, щом той се опита да се вдигне. Докато се мъчеше да изтръгне брадвата си от първия, копие го прониза между плешките. Усети го все едно, че някой го плесна по гърба. Виктарион се завъртя и стовари брадвата си в главата на копиеносеца, ръката му пое отката, щом стоманата се вряза с пукот през шлем, коса и череп. Мъжът се задържа за миг, докато железният капитан не изтръгна стоманата, после трупът залитна по палубата, по-скоро като пиян.

Железнородените вече го бяха последвали на палубата на разбития боен кораб. Чу воя на Вулф Едноухия, зърна Рагнор Пайк в ръждивата му ризница, видя Нют Бръснаря, докато мяташе брадвата — тя се завъртя във въздуха и удари едного в гърдите. Виктарион посече още един, и още един. Готвеше се да убие и трети, но Рагнор го прониза пръв.

— Добър удар — изрева му Виктарион.

Щом се обърна да подири следващата жертва на брадвата си, видя другия капитан. Бялото му палто бе оплискано с кръв и мозък, но Виктарион различи герба на гърдите му — бялата роза на червения щит.

— Ти! — изрева железният капитан над грохота. — Ти с розата! Ти ли си лордът на Южен щит?

Онзи вдигна забралото над безбрадото си лице.

— Неговият син и наследник. Сир Толбърт Сери. А ти кой си, кракен?

— Твоята смърт. — Виктарион връхлетя върху него като бик. Сери скочи да го посрещне. Дългият меч беше от добра, в замък кована стомана и младият рицар го накара да запее. Първият му удар беше ниско и Виктарион го отклони с брадвата. Вторият удари железния капитан в шлема, преди да е успял да вдигне щита си. Виктарион отвърна със страничен удар на брадвата. Щитът на Сери я посрещна. Разлетяха се трески и розата се разцепи по дължина със сладък, рязък пукот. Мечът на младия рицар заудря в бедрото му — веднъж, два пъти, три пъти, запищя в стоманата. „Момчето е бързо“, осъзна железният капитан. Натресе щита си в лицето на Сери и го накара да залитне назад към планшира, вдигна брадвата и вложи цялата си тежест в удара, за да разсече момчето от врата до слабините, но Сери се извъртя вихрено и брадвата се стовари в перилото, разхвърчаха се трески и острието се заклещи. Палубата се разлюля под нозете на Виктарион, той залитна и падна на коляно.

Сир Толбърт хвърли разбития щит и посече отгоре с дългия меч. Щитът на Виктарион се беше отметнал встрани и той посрещна острието на Сери с железен юмрук. Люспестата стомана изпращя, болката го жегна и той изпъшка, но го задържа.

— И аз съм бърз, момче! — Изтръгна меча от ръката на рицаря и го запокити в морето.

Сир Толбърт облещи очи.

— Мечът ми…

Виктарион спипа младока за гърлото с кървавия си юмрук.

— Иди си го вземи! — Тласна го през борда и го запрати долу в кървавите води.

Това му даде време да изтръгне брадвата. Белите рози вече отстъпваха пред железния прилив. Някои се опитваха да избягат под палубата, други молеха за пощада. Топла кръв капеше по пръстите му под металната ръкавица, но това не беше нищо. Около мачтата, застанали рамо до рамо в плътен кръг, неколцина от вражеския екипаж продължаваха да се бият. „Тези поне са мъже. Готови са да умрат, но няма да се предадат“. Виктарион бе готов да изпълни желанието на колкото може от тях. Удари с брадвата си по щита и атакува.

Удавеният бог не бе създал Виктарион Грейджой да се бие с думи на кралски събори, нито да се бори с лукави противници, спотайващи се сред безкрайни блата. За това бе посаден той на земята: да се възправи облечен от глава до пети в стомана, с кървава брадва в ръка, и да сее смърт с всеки удар.