Пир за врани

Сечаха по него отпред и отзад, но мечовете им все едно бяха върбови вейки, толкова щети му нанасяха. Никое острие не можеше да пробие плочестата броня на Виктарион Грейджой, нито даваше време на враговете му да намерят слабите му места по ставите, където го пазеха само ризница и кожа. Трима да го атакуваха, или четирима, или петима — беше все едно. Посичаше ги един по един, като залагаше на стоманата си да го опази от другите. Щом паднеше поредният враг, обръщаше гнева си към следващия.

Последният мъж, който му се опълчи, трябваше да е ковач: имаше рамене като на бик, едното — много по-мускулесто от другото. Беше в гъвкава люспеста броня с шипове и с шапка от щавена кожа. Единственият му верен удар разби напълно щита на Виктарион, но ударът, който капитанът нанесе в отговор, разцепи главата му на две. „Да можех и с Вранско око да се справя така просто“. Когато изтръгна отново острието на брадвата си, черепът на ковача се пръсна. Кръв, мозък и счупена кост се разлетяха, а тялото залитна напред и рухна в краката му. „Твърде късно е да се молиш вече за пощада“, помисли Виктарион, докато се отскубваше от прегръдката на мъртвия.

Палубата бе станала хлъзгава, мъртвите и издъхващите лежаха на купища около него. Той захвърли щита и всмука жадно въздух.

— Капитане — чу до себе си гласа на Бръснаря. — Денят е наш.

Морето наоколо бе пълно с кораби. Някои горяха, други потъваха, някои бяха разбити на трески. Водата беше гъста като каша, пълна с трупове, скършени гребла и мъже, вкопчили се в отломките. В далечината няколко южняшки кораба бясно се носеха назад към Мандър. „Да си вървят — помисли Виктарион. — Нека отнесат вестта“. Подвиеше ли си веднъж мъж опашката и побегнеше ли от боя, преставаше да е мъж.

Очите го засърбяха от стеклата се в тях по време на боя пот. Двама от гребците му помогнаха да развърже шлема на кракена, за да може да го свали. Виктарион отри челото си и изръмжа:

— Онзи рицар. С бялата роза. Някой от вас измъкна ли го?

Син на лорд щеше да донесе добър откуп — от баща му, ако лорд Сери бе оцелял. Ако не — от владетеля му в Планински рай.

Но никой от мъжете му не бе видял какво е станало с рицаря, след като излетя през борда. Най-вероятно се беше удавил.

— Дано пирува, както се би, във водните палати на Удавения бог. Макар мъжете от Щитовите острови да се наричаха „моряци“, бродеха с опасение през моретата и влизаха с лека броня в бой от страх, че ще се удавят. Младият Сери не бе като тях. „Храбър мъж — помисли Виктарион. — Почти железнороден“.

Предаде пленения кораб на Рагнор Пайк, назначи дузина мъже за екипаж и се върна на своята „Желязна победа“.

— Приберете оръжието и бронята на пленниците и превържете раните им — нареди на Нют Бръснаря. — Тежко ранените хвърлете в морето. Ако някои се помолят за милост, прережете им гърлата. — Към такива изпитваше само презрение — по-добре да се удавиш във вода, отколкото в кръв. — Искам броя на корабите, които спечелихме, и имената на всички рицари и млади лордове, които пленихме. Искам и знамената им.

Един ден щеше да ги окачи в замъка си, та като стане стар и грохнал, да може да си спомня всички врагове, които е избил, докато е бил млад и силен.

— Разбрано. — Нют се ухили широко. — Голяма победа.

„Да. Голяма победа за Вранско око и неговите вещери“. Другите капитани отново щяха да реват името на брат му, щом вестта стигнеше в Дъбов щит. Юрон ги бе изкусил с речовития си език и смеещото се око и ги бе обвързал към каузата си с плячка от далечни земи: злато и сребро, брони, извити мечове с позлатени ефеси, ками от валирианска стомана, тигрови и леопардови кожи, нефритени мантикори и древни валириански сфинксове, сандъци мускатов орех, карамфилово масло и шафран, слонски бивни и рогове от еднорози, зелени, оранжеви и жълти пера от Лятното море, топове тънка коприна и лъскав брокат… ала всичко досега бе от малко по-малко, сравнено с това. „Сега им даде завоевание и те са негови завинаги“, помисли капитанът. Догорча му на езика. „Моя е тази победа, не негова. Къде е той? Излежава се в замъка на Дъбов щит. Отне жена ми, отне трона ми, а сега отнема славата ми“.

Подчинението се удаваше с лекота на Виктарион Грейджой, роден беше с него. Отраснал до пълнолетие в сянката на братята си, беше следвал ревностно Бейлон във всяко негово начинание. По-късно, когато се родиха синовете на Бейлон, бе започнал да приема, че един ден ще коленичи и пред тях, щом един от двамата заеме мястото на баща си на Престола от Морски камък. Но Удавеният бог повика Бейлон и синовете му във водните си палати, а Виктарион не можеше да нарече Юрон „крал“, без да изпита вкуса на жлъч в гърлото си.

Вятърът го освежи и го обзе изгаряща жажда. След битка винаги искаше вино. Остави палубата на Нют и слезе долу. В тясната си кърмова каюта завари смуглата жена влажна и готова — навярно битката бе сгорещила и нейната кръв. Взе я два пъти, без отдих. Когато свършиха, гърдите, бедрата й коремът й бяха оплескани с кръв, но беше негова кръв, от раната в дланта му. Смуглата жена му я изми с врял оцет.