Пир за врани

Градът изглеждаше странно притихнал. Повечето дюкяни и къщи бяха оплячкосани, за което свидетелстваха разбитите врати и кепенци, но само септата беше подпалена. Улиците бяха осеяни с трупове и над всеки се трудеха врани. Малцина оцелели се движеха унило по улиците, пъдеха черните птици и хвърляха мъртъвците в погребални каруци. Гледката изпълни Виктарион с погнуса. Никой истински син на морето нямаше да поиска да гние под земята. Как щеше да намери водните палати на Удавения бог, да пие и да пирува във вечността?

„Тишина“ беше сред корабите, които подминаха. Погледът му бе привлечен от желязната статуя на носа, безустата дева с развяната от вятъра коса и протегнатата ръка. Седефените й очи сякаш го проследиха. „Имаше уста като всяка друга жена, докато Вранско око не я заши“.

Видя колона жени и деца, подкарани към палубата на една от големите гемии. Някои бяха с вързани отзад ръце, а всички носеха конопени въжета на вратовете.

— Кои са тези? — попита мъжете, притекли се да му помогнат с връзването на лодката.

— Вдовици и сираци. Ще ги продават като роби.

— Ще ги продават? — Нямаше роби на Железните острови, само раби — пленници. Рабът беше длъжен да служи, но не беше имущество. Децата му се раждаха свободни, стига да бъдат дадени на Удавения бог. И рабите не ги продаваха за злато. За раби човек плащаше желязната цена, или нямаше раби. — Трябва да бъдат раби или солени жени — възрази Виктарион.

— По кралска заповед — отвърна му мъжът.

— Силните винаги взимат от слабите — рече Нют Бръснаря. — Раби или роби, все едно. Мъжете им не можаха да ги защитят, тъй че са наши, да правим с тях каквото поискаме.

„Не е по Древния обичай“, можеше да отвърне, но не му остана време. Вестта за победата му го беше предварила и мъжете се трупаха на брега да го поздравят. Виктарион ги остави да се навикат, докато един не започна да хвали храбростта на Юрон.

— Храброст е да плаваш в открито море, тъй че да не стигне вестта за идването ти преди теб — но да обиколиш половината свят в лов на дракони е друга работа — изръмжа той. Не дочака отговор, провря се през гмежта и тръгна нагоре към цитаделата.

Замъкът на лорд Хюет беше малък, но здрав, с дебели стени и обковани с железни пулове дъбови врати, напомнящи за герба на неговия дом — дъбов щит с пулове на поле от яркосиньо и бяло. Но сега над зелените покриви на кулите се вееше кракенът на дома Грейджой, а портите бяха изгорели и съборени. По бойниците крачеха железнородени с копия и брадви — и неколцина от мелезите на Юрон.

В двора се натъкна на Горолд Гудбрадър и стария Дръм, говореха тихо с Родрик Харлоу. Нют Бръснаря се изсмя гръмко, като ги видя, и подвикна:

— Четецо! Защо си оклюмал така? Предчувствията ти не излязоха верни. Денят е наш и наша е наградата!

Лорд Родрик сви устни.

— Тези скали? И четирите не са колкото Харлоу. Спечелихме камънаци, дървета и дрънкулки — и враждата на дома Тирел.

— Розите ли? — Нют се изсмя. — Каква роза може да навреди на кракените от дълбините? Отнехме им щитовете и ги пръснахме на късове. Кой ще ги защити сега?

— Планински рай — отвърна Четеца. — Скоро цялата сила на Предела ще се вдигне срещу нас, Бръснарю, и тогава сигурно ще разбереш, че някои рози имат стоманени бодли.

Дръм кимна, с ръка на дръжката на своя Червен дъжд.

— Лорд Тарли носи меча Проклятие, кован от валирианска стомана, и винаги е с лорд Тирел.

Виктарион кипна.

— Нека дойде. Ще му взема меча, както твоят предтеча е взел Червен дъжд. Всички да дойдат, да доведат и Ланистърите. Лъвът може да е свиреп на сушата, но в морето властва кракенът. — Готов беше да даде половината си зъби за възможността да опита брадвата си срещу Кралеубиеца или Рицаря на цветята. От такива битки разбираше. Кралеубиеца беше прокълнат в очите на богове и хора, но все пак беше прославен и почитан воин.

— Не бой се, лорд-капитане — отвърна Четеца. — Ще дойдат. Негово величество го желае. Иначе защо ще ни заповяда да оставим гарваните на Хюет да отлетят?

— Много четеш и малко се биеш — каза Нют. — Кръвта ти е станала на мляко. — Но Четеца се престори, че не го е чул.

Виктарион влезе в залата. Вътре се вихреше пир. Масите бяха пълни с железнородени, пиеха, викаха и се блъскаха, хвалеха се с мъжете, които са убили, с подвизите, които са извършили, и с наградите, които са спечелили. Мнозина се бяха накичили с плячка. Лукас Код Леворъкия и Квелон Хъмбъл бяха отпрали гоблени от стените и се бяха загърнали с тях като с плащове. Джърмънд Ботли носеше наниз от перли и гранат върху позлатената си ланистърска броня. Андрик Несмеещия се се клатушкаше с две жени под мишниците. Не се смееше, но имаше пръстени на всеки пръст. Вместо от копанки, издълбани от кората на сух хляб, капитаните ядяха от сребърни блюда.

Нют Бръснаря огледа сцената и лицето му потъмня от гняв.

— Вранско око ни праща срещу кораби, докато хората му взимат замъци и села и грабят плячка и жени. Какво е оставил за нас?

— За нас е славата.

— Слава — добре, но злато е още по-добре — каза Нют. Виктарион сви рамене.