Пир за врани

— Вранско око казва, че ще вземем целия Вестерос. Арбор, Староград, Планински рай… там ще си намериш златото. Хайде стига приказки. Гладен съм.

По кръвно право Виктарион можеше да поиска място на подиума, но не държеше да пирува с Юрон и свитата му. Затова предпочете да се настани до Ралф Куция, капитана на „Лорд Квелон“.

— Голяма победа, лорд-капитане — рече Куция. — Победа, достойна за владетелска титла. Трябва да ти дадат остров.

„Лорд Виктарион. Защо не?“ Можеше да не е Престолсът от Морски камък, но все щеше да е нещо.

Хото Харлоу срещу него осмука мозъка от кокала, захвърли го и се изгърби над масата.

— Рицарят ще вземе Сив щит. Братовчед ми. Чу ли?

— Не. — Виктарион погледна през залата към сир Харас Харлоу, който пиеше вино от златен бокал: висок мъж с изпито сурово лице. — Защо Юрон му дава остров?

Хото вдигна празния си бокал и една пребледняла млада жена в синьо кадифе и позлатена дантела му го напълни.

— Рицарят сам взе Гримстон. Забил щандарта си под самия замък и предизвикал мъжете на Грим да му излязат. Един се отзовал, после друг, трети… избил ги всичките. Е, не съвсем, двама се предали. Когато паднал и седмият, септонът на лорд Грим решил, че боговете са проговорили, и предал замъка. — Хото се засмя. — Той ще е лордът на Сив щит, да му е честит. Без него сега аз съм наследникът на Четеца. — Тупна се със златната чаша в гърдите. — Хото Гърбавия, лорд на Харлоу.

— Седем, казваш. — Виктарион се зачуди как щеше да се справи Сумрак срещу брадвата му. Никога не се беше бил с мъж с валирианска стомана в ръцете, макар неведнъж да беше пердашил здраво Харас Харлоу, докато бяха млади. Като момче, Харлоу беше близък приятел с най-големия син на Бейлон, Родрик, загинал под стените на Морски страж.

Пирът беше добър. Виното бе от най-хубавите, а имаше и печен вол, сочен и кървав, и пълнени патици също, и купища пресни раци. Слугините бяха облечени във финотъкана вълна и меко кадифе, не пропусна да забележи лорд-капитанът. Взе ги за прислужнички в замъка, облечени в дрехите на лейди Хюет и дамите й, докато Хото не му каза, че са лейди Хюет и дамите й. Вранско око решил, че ще е забавно да ги накара да поднасят и наливат. Бяха осем на брой: самата лейди, все още чаровна жена, макар и понапълняла, и седем млади жени, на възраст от двайсет и пет до десет години, нейните дъщери и внучки.

Самият лорд Хюет седеше на обичайното си място на подиума, облечен в най-пищната си премяна, с хералдическите цветове. Ръцете и краката му бяха вързани за стола, а между зъбите му беше натикана голяма бяла ряпа, за да не може да говори… но можеше да вижда и да чува. Вранско око беше заел почетното място до дясната ръка на владетеля. Хубавичко закръглено седемнайсетгодишно момиче седеше в скута му, босоного и раздърпано, с ръце около врата му.

— Коя е тази? — попита Виктарион.

— Копелдачка на лорда — изсмя се Хото. — Преди Юрон да вземе замъка, я карали да поднася на масата на другите и да се храни със слугите.

Юрон опря синкавите си устни на гърлото й, а момичето се изкикоти и му прошепна нещо в ухото. Той се усмихна и пак я целуна по гушката. Бялата й кожа бе покрита с червени белези от устата му, като розов накит по шията и раменете й. Още едно прошепване в ухото и този път Вранско око се изсмя силно и тресна златния си бокал в масата за тишина.

— Мили дами — извика на знатните си прислужници, — Фалия е загрижена за хубавите ви рокли. Не иска да се оцапат с мас, вино и мръсни похотливи пръсти, защото й обещах, че може да си избере дрехи от гардеробите ви след пира. Тъй че по-добре ги съблечете.

Вълна от гръмки мъжки смехове заля голямата зала, а лицето на лорд Хюет така почервеня, че Виктарион помисли, че главата му ще се пръсне. На жените нищо не им оставаше, освен да се подчинят. Най-малката поплака малко, но майка й я утеши и й помогна да развърже връзките на гърба си. После продължиха да обслужват като преди, обикаляха от маса на маса с каните вино да пълнят всяка чаша, само че вече голи.

„Позори Хюет, както веднъж посрами мен“, помисли капитанът и си спомни как хлипаше жена му, докато я пребиваше. Хората на Четирите щита често се женеха помежду си, също като железнородените. Една от тези голи прислужници като нищо можеше да е жената на сир Толбърт Сери. Едно е да убиеш враг, а съвсем друго — да го опозориш. Виктарион стисна юмруци и усети кръвта по подгизналия, лен върху прободената си длан.

Юрон избута повлеканата от скута си и се качи на масата. Капитаните заблъскаха чаши и затропаха с крака по пода.

— Юрон! — завикаха. — Юрон! Юрон! Юрон! — Цял кралски събор наново.