Пир за врани

— Заклех се да ви дам Вестерос — заговори Вранско око, щом врявата заглъхна — и ето ви първата хапка. Залък, нищо повече… но преди да падне нощта, ще пируваме! — Факлите по стените горяха ярко, като него самия със сини устни и синьо око. — Защото каквото докопа кракенът, не го изпуща. Тези острови някога бяха наши и са наши отново… но ни трябват силни мъже, които да ги държат. Тъй честа ни, сир Харас Харлоу, лорд на Сив щит. — Рицарят се изправи, с ръка на лунния камък на ефеса на Сумрак. — Стани, Андрик Несмеещия се, лорд на Южния щит. — Андрик избута жените от себе си и бавно се вдигна на крака, като скала, изведнъж изникнала от морето.

— Стани, Марон Волмарк, лорд на Зелен щит. — Безбрадият шестнайсетгодишен Волмарк се изправи колебливо, лорд на зайците по скоро.

— Стани и ти, Нют Бръснаря, лорд на Дъбов щит.

Очите на Нют се присвиха, сякаш очакваше, че ще се окаже жертва на някоя жестока шега.

— Лорд?

Виктарион бе очаквал, че Вранско око ще раздаде титлите на свои хора, на Каменна ръка, на Червения гребец и на Лукас Код Левака. „Един крал трябва да е щедър“, опита се да се убеди, но друг глас в главата му изшепна: „Даровете на Юрон са отровни“. Превъртя го в ума си и всичко му стана ясно. „Рицарят беше избраният наследник на Четеца, а Андрик Несмеещия се бе силната дясна ръка на Дънстан Дръм. Волмарк е момче с жълто на устата, но носи кръвта на Черния Харън, от майка си. А Бръснаря…“

Виктарион го стисна под лакътя.

— Откажи!

Нют го изгледа, все едно че е полудял.

— Да му откажа? Земи и владетелски сан? Ти ли ще ме направиш лорд? — Дръпна се и стана, лицето му засия.

„А сега отнема и хората ми“, помисли Виктарион. Крал Юрон даде знак на лейди Хюет да напълни бокала му и го вдигна високо над главата си.

— Капитани и крале, вдигнете чаши за Владетелите на Четирите щита!

Виктарион пи с останалите. „Няма вино толкова сладко като вино, отнето от враг“. Някой му го беше казал веднъж. Баща му, или пък брат му Бейлон. „Един ден ще пия твоето вино, Вранско око, и ще ти взема всичко, което ти е било скъпо“. Но имаше ли нещо скъпо за Юрон?

— За утре се готвим отново да вдигнем платна — продължи кралят. — Напълнете бъчвите с изворна вода, вземете всеки чувал зърно и буре с говеждо, и толкова овце и кози, колкото можем да караме. Ранените, които са достатъчно здрави да могат да дърпат греблата, ще гребат. Другите ще останат тук, да помогнат на новите лордове да държат островите. Торволд и Червения гребец скоро ще се върнат с още провизии. Палубите ни ще вонят на прасета и пилци в пътя ни на изток, но ще се върнем с дракони.

— Кога? — Гласът беше на лорд Родрик. — Кога ще се върнем? Година? Три години? Пет? Вашите дракони са на цял свят оттук, а есента дойде. — Четеца крачеше бавно и редеше на висок глас всички опасности. — Галери пазят протоците Редвин. Дорнският бряг е сух и гол, четиристотин левги въртопи, скали и скрити плитчини, безнадеждно място за пристан където и да било. По-натам са Каменните стъпала, с техните бури и гнезда на лиски и мирски пирати. Ако хиляда кораба отплават, триста може и да стигнат отвъд Тясното море… и после какво? Лис няма да ни посрещне с добре дошли, нито Волантис. Къде ще намерим прясна вода, храна? Първата буря ще ни пръсне из половината земя.

По сините устни на Юрон пробяга усмивка.

— Аз съм бурята, милорд. Първата буря и сетната. Водил съм „Тишина“ на по-дълги пътувания от това, и много по-опасни. Забравихте ли? Преплавал съм Димящото море и съм видял Валирия.

Всеки мъж тук знаеше, че Ориста още властва над Валирия. Самото море там вреше и димеше, а сушата гъмжеше от демони. Казваха, че всеки моряк, който дори само зърне огнените планини на Валирия, издигащи се над вълните, скоро ще умре от ужасна смърт, но Вранско око бе стигнал дотам и се беше върнал.

— Така ли? — попита тихо Четеца. Синкавата усмивка на Юрон се стопи.

— Четецо — отвърна във възцарилата се тишина, — дръж си по-добре носа заровен в книгите.

Виктарион долови напрежението в залата. Стана и гласът му прогърмя:

— Братко. Не отговори на въпросите на Харлоу.

Юрон сви рамене.

— Цената на робите се вдига. Ще продадем нашите роби в Лис и Волантис. Те, както и награбената тук плячка, ще ни дадат достатъчно злато да купим провизии.

— Търговци на роби ли сме вече? — попита Четеца. — И за какво? За дракони, които никой не е виждал? Нима ще гоним измислицата на някой пиян моряк до другия край на земята?

Думите му предизвикаха одобрително мърморене.

— Робският залив е много далече — провикна се Ралф Куция.

— И твърде близо до Валирия — ревна Квелон Хъмбъл. А Фрейлег Силния рече:

— Планински рай е близо. Викам там да търсим драконите. Златните!

— Защо да плаваме по целия свят, като Мандър лежи пред нас? — извика от мястото си Алвин Шарп.

Ралф Стоунхауз Червения скочи на крака.

— Староград е по-богат, а Арбор — още повече. Флотът на Редвин е далече. Трябва само да протегнем ръка и да откъснем най-зрелия плод на Вестерос.

— Плод? — Кралското око изглеждаше по-скоро черно, нежели синьо. — Само страхливец би откраднал плод, като може да вземе градината!