Пир за врани

— Имах я и преди, сто пъти — повтаряше нещастникът, докато го смъкваха на колене. — Сто пъти, милорд. Всички й се изредихме. — Когато сир Илин показа главата му на Пия, тя се усмихна през избитите си зъби.

По време на боевете Дари беше сменял на няколко пъти страната и замъкът бе подпален веднъж и оплячкосан два пъти, но Лансел явно не пестеше време за възстановителните работи. Крилата на портата бяха нови, грубо одялани дървени талпи, подсилени с железни пъпки. На мястото на изгорялата конюшня вдигаха нова. Стъпалата към цитаделата бяха подменени, както и кепенците на много прозорци. Черното по каменните зидове показваше къде са близали пламъците, но времето и дъждовете щяха да го заличат.

По бойниците обикаляха стрелци с арбалети, някои в пурпурни плащове и шлемове с лъвската грива, други — в синьото и сивото на дома Фрей. Когато Джайм подкара в лек тръс през двора, под краката на Чест се разхвърчаха пилци, заблеяха овци и го зяпнаха навъсени селяци. „Въоръжени селяци“, не пропусна да отбележи той. Някои държаха коси, други — криваци, трети — остро наточени мотики. Мяркаха се и брадви тук-там, а забеляза и неколцина брадати мъже с червени седемлъчи звезди, пришити на опърпаните мръсни ризи. „Още проклети врабци. Откъде дойдоха всички те?“

От чичо му Кеван нямаше и помен. Нито от Лансел. Само един майстер се появи да го поздрави, сивото расо плющеше около мършавите му крака.

— Лорд-командир, за Дари е висока чест тази… неочаквана визита. Трябва да ни простите, че не сме се подготвили. Бяхме разбрали, че сте тръгнали за Речен пад.

— Дари беше на пътя ми — излъга Джайм. „Речен пад ще почака“. А ако случайно обсадата се окажеше приключила, преди да стигне до замъка, щеше да си спести необходимостта да вдигне оръжие срещу дома Тарли.

Слезе и подхвърли юздите на Чест на едно конярче.

— Ще намеря ли чичо си тук? — Нямаше нужда да уточнява името. Сир Кеван беше единственият му жив чичо, последният оцелял син на Титос Ланистър.

— Не, милорд. Сир Кеван ни остави след сватбата. — Майстерът подръпна металната верига на шията си, сякаш изведнъж му беше станала много тясна. — Знам, че лорд Лансел ще се радва да се види с вас… и всичките ви доблестни рицари. Макар че трябва с болка да ви призная, Дари не може да изхрани толкова.

— Носим си провизии. А вие сте?

— Майстер Отомор, ако благоволи милорд. Лейди Амерей искаше да ви посрещне лично, но се грижи за подготовката на пира във ваша чест. Надява се, че ще ни зачетете с присъствието си тази вечер, с вашите главни рицари и командири.

— Топла храна ще е добре дошла. Дните бяха студени и мокри. — Джайм огледа брадатите лица на врабците из двора. „Твърде много са. И твърде много Фрей също така“. — Къде ще намеря Хардстоун?

— Получихме съобщение за разбойници отвъд Тризъбеца. Сир Харвин взе със себе си петима рицари и двайсет стрелци и отиде да се разправя с тях.

— А лорд Лансел?

— Усамотил се е в молитвите си. Заповядал ни е по никакъв повод да не го безпокоим, докато се моли.

„Двамата със сир Бонифер ще си допаднат“.

— Добре. — Щеше да има достатъчно време да поговори с братовчед си по-късно. — Покажете ми стаите и поръчайте да донесат вана.

— Ако не възразявате, настанили сме ви в Цитаделата на Орача. Ще ви заведа.

— Знам пътя. — Джайм познаваше замъка. Двамата с Церсей бяха гостували тук два пъти, веднъж на път за Зимен хребет с Робърт и отново — на връщане за Кралски чертог. Макар и малък като за замък, беше все пак по-голям от хан, с добър ловен терен покрай реката. Робърт винаги с огромно удоволствие се възползваше от гостоприемството на поданиците си.

Цитаделата си беше точно както я помнеше.

— Стените още са голи — отбеляза Джайм, докато майстерът го водеше през галериите.

— Лорд Лансел се надява някой ден да ги покрие с гоблени — отвърна Отомор. — Сцени на благочестие и свята набожност.

„Благочестие и набожност“. Нищо не му оставаше, освен да се изсмее. Стените бяха пак така голи и при първото му гостуване. Тирион бе посочил квадратите по-тъмен камък, където бяха висели гоблени. Сир Реймън можеше да ги е свалил, но не можеше да свали следите, които бяха оставили. По-късно Дяволчето беше бутнал шепа сребърни елени на един от слугите на Дари за ключа на мазето, където бяха скрити липсващите гоблени. Показа ги на Джайм, ухилен на светлината на свещта: тъкани портрети на всички крале Таргариен, от първия Егон до втория Енис.

— Ако кажа на Робърт, току-виж направил мен лорд на Дари — каза с кикот джуджето.

Майстер Отомор го отведе на най-горния етаж на цитаделата.

— Вярвам, че тук ще ви е удобно, сир. Има и нужник, щом естеството позове. Вътрешният ви прозорец е с изглед към гората на боговете. Спалнята е съседна на нейно благородие, с килиите на слугите помежду им.

— Това са покоите на самия лорд Дари.

— Да, милорд.

— Братовчед ми е много мил. Нямах намерение да лишавам Лансел от собствената му спалня.

— Лорд Лансел преспива в септата.