Пир за врани

— Арбор искаме — провикна се Ралф Червения и други подеха вика му. Вранско око остави виковете да го залеят. После скочи от масата, награби размъкнатото си момиче под мишницата и го извлече със себе си от залата.

„Побягна като псе“. Властта на Юрон над Престола от Морски камък изведнъж му се стори съвсем не толкова здрава, колкото допреди няколко мига. „Няма да го последват до Робския залив. Може би все пак не са толкова продажни псета и глупци, колкото се боях“. Мисълта бе толкова радостна, че трябваше да пие за това. Пресуши чаша с Бръснаря да му покаже, че не го е яд за лордството му, макар и дошло от ръката на Юрон.

Слънцето беше залязло. Извън стените се спусна мрак, но факлите вътре горяха с ръждивооранжеви пламъци и димът им се сбираше на сив облак под дебелите тавански греди. Пияни мъже заиграха танца на пръстите. По някое време Лукас Код Левака реши, че иска една от дъщерите на лорд Хюет, взе я върху една маса под писъците и хлиповете на сестрите и.

Виктарион усети, че някой го потупва по рамото. Един от синовете мелези на Юрон бе застанал зад него, десетгодишно момче с мазна коса и лице с цвета на кал.

— Мой баща иска говори с теб.

Виктарион се надигна и залитна. Беше едър и държелив на вино, ала все пак беше пил много. „Пребих я до смърт с моите ръце — помисли си, — но Вранско око я уби, когато си го натика в нея. Нямах избор“. Последва копелето извън залата и нагоре по витото каменно стълбище. Писъците от насилието и пиянският рев бавно заглъхваха, остана само тихото скърцане на ботуши по камък.

Вранско око беше взел спалнята на лорд Хюет с копелдашката му дъщеря. Момичето лежеше проснато голо на леглото и тихо похъркваше. Юрон стоеше до прозореца и пиеше от сребърна чаша. Беше заметнал самурения плащ, взет от Блектайд, нищо друго нямаше по себе си освен него и червената кожена кръпка на едното око.

— Като момче веднъж сънувах, че мога да летя — заяви той. — Щом се събудих, не можех… или поне така каза майстерът. Но ако е лъгал?

Виктарион вдиша мириса на море през отворения прозорец, макар вътре да вонеше на вино, на кръв и на секс. Студеният солен въздух прочисти главата му.

— Какво искаш да кажеш?

Юрон се обърна към него, подутите му синкави устни бяха кривнати в усмивка.

— Навярно можем да летим. Всички ние. Как бихме могли да разберем, ако не скочим от някоя висока кула? — Вятърът лъхна силно през отворения прозорец и развя самуреното му наметало. Имаше нещо скверно и смущаващо в голотата му. — Никой не знае какво наистина може, ако не дръзне да скочи.

— Ето ти прозореца. Скачай. — Виктарион нямаше време за всичко това. Ранената ръка го болеше. — Какво искаш?

— Света. — Светлина от пламък блесна в окото на Юрон. „Усмихващото се око“. — Ще пиеш ли чаша от виното на лорд Хюет? Няма вино толкова сладко като виното, взето от победен враг.

— Няма. — Виктарион извърна очи. — Покрий се.

Юрон седна и дръпна наметалото да прикрие слабините си.

— Забравил бях колко дребни и шумни са моите железнородени. Искам да им донеса дракони, а те реват за грозде.

— Гроздето е истинско. Човек може да се натъпче с грозде. Сокът му е сладък, дава вино. Драконите какво дават?

— Скръб. — Вранско око отпи от сребърната чаша. — Веднъж държах драконово яйце в ей тази ръка, братко. Мирският магьосник се закле, че може да го измъти, ако му дам година и всичкото злато, което му е нужно. Когато ми омръзнаха извиненията му, го разпрах. Гледаше как се изхлузват червата му между пръстите и каза: „Но още нямаше година“. — Юрон се изсмя. — Крагорн умря, знаеш ли.

— Кой?

— Мъжът, който наду драконовия рог. Когато майстерът го отвори, дробовете му бяха изгорели и черни като сажди.

Виктарион потръпна.

— Покажи ми това драконово яйце.

— Хвърлих го в морето, бях се ядосал. — Юрон сви рамене. — Мисля си, че Четеца май е прав. Прекалено голям флот не би могъл да се задържи заедно на такова разстояние. Пътят ще е много дълъг и твърде опасен. Само най-добрите ни кораби и екипажи биха могли да се надяват, че ще доплават до Робския залив и ще се върнат. Железният флот.

„Железният флот е мой“, помисли Виктарион. Не каза нищо.

Вранско око напълни две чаши с някакво странно вино, което течеше гъсто като мед.

— Пий с мен, братко. Опитай това. — Подаде му едната чаша. Капитанът я взе и я подуши подозрително. Отблизо изглеждаше по-скоро синьо, отколкото черно. Беше гъсто и мазно, с миризма на изгнила плът. Опита малка глътка и тутакси го изплю.

— Гадост. Да ме отровиш ли си решил?

— Да ти отворя очите съм решил. — Юрон отпи дълбоко от своята чаша и се усмихна. — „Вечерната сянка“, виното на магьосниците. Намерих едно буре, когато плених един галеас от Карт, с карамфилово масло, мускатов орех, четиридесет топа зелена коприна и четирима магове, които разправиха любопитна история. Един дръзна да ме заплаши, тъй че го убих и го дадох на другите да го изядат. Отначало отказваха да ядат от плътта на приятеля си, но като огладняха достатъчно, премислиха. Хората са месо.