Пир за врани

Не допускаха никакви посетители при нея освен слугите: Борс с четинестата брада, високия Тимот, безукорен и пропит с достойнство, сестрите Мора и Мелей, хубавата малка Цедра, старата Беландра, някогашната лична слугиня на майка й. Носеха й храна, сменяха чаршафите й и опразваха нощното ведро под нужника й, но никой не й проговаряше. Поискаше ли още вино, Тимот й донасяше. Поискаше ли някоя любима храна, фурми или маслини, или чушки, пълнени със сирене, трябваше само да каже на Беландра. Мора и Мелей отнасяха мръсните й дрехи и ги носеха чисти и огладени. На всеки втори ден донасяха корито, а свенливата малка Цедра насапунисваше гърба й и й помагаше да среши косата си.

Но никой от тях нямаше дума за нея, нито дръзваха да й кажат какво става по света извън килията й от пясъчник.

— Тъмна звезда пленен ли е? — попита тя един ден Борс. — Още ли го издирват? — Той само й обърна гръб и излезе. — Оглушал ли си? — сопна му се Ариан. — Върни се и ми отговори. Заповядвам. — Единственият му отговор бе звукът на затварящата се врата.

— Тимот — опита тя на другия ден, — какво стана с принцеса Мирцела? Изобщо не исках да пострада. — За последен път беше видяла принцесата на път обратно за Слънчево копие. Твърде изнемощяла, за да седи на кон, Мирцела беше пътувала на носилка, главата й бе увита с копринени превръзки, където Тъмна звезда я беше ударил, а зелените й очи бяха лъснали от треска. — Кажи ми, че не е умряла, моля те. Какво ще навреди, ако знам това? Кажи ми как е тя? — Тимот не каза.

— Беландра — заяви Ариан след няколко дни, — ако си обичала някога лейди майка ми, съжали горката й дъщеря и ми кажи кога смята баща ми да дойде да ме види. Моля те. Моля те. — Но Беландра също сякаш си беше загубила езика.

„Това ли е представата на баща ми за изтезание? Не железата или дибата, а просто мълчание?“ Толкова подхождаше на Доран Мартел, че се засмя. „Смята се за хитър, а просто е слаб“. Реши да се наслади на тишината, да използва времето, за да се изцери и да се укрепи за онова, което трябваше да последва.

Знаеше, че няма смисъл непрекъснато да размишлява за сир Арис. Вместо това си наложи да мисли за Пясъчните змии и особено за Тиен. Ариан обичаше всичките си незаконородени братовчедки, от сприхавата и буйна Обара до малката Лореца, най-младата, само на шест години. Но Тиен винаги беше обичала най-много — милата й сестра, която така и не беше имала. С братята си принцесата така и не беше станала близка. Куентин бе заминал за Ирънууд, а Тристейн беше много малък. Не, винаги бяха тя и Тиен, с Гарин, Дрей и Силва Пъстрата. Ним понякога се включваше в забавленията им, а Сарела вечно се пъхаше там, където не й е мястото, но общо взето бяха компания от петима. Пляскаха в езерцата и фонтаните на Водните градини и яздеха на бой, кацнали на голите си гърбове. Двете с Тиен се бяха научили да четат заедно, научиха се да танцуват заедно. Когато бяха на десет, Ариан открадна вино и двете заедно се напиха. Деляха си храна, легла и накити. И първия мъж щяха да си споделят, но Дрей беше твърде възбуден и бликна на пръстите на Тиен в мига, в който му го извади от бричовете. „Ръцете й са опасни“. Споменът я накара да се усмихне. Колкото повече мислеше за братовчедките си, толкова повече й липсваха. „Доколкото знам, може сега да са точно под мен“. Тази нощ Ариан се опита да почука по пода с петата на сандала си. След като никой не отвърна, се надвеси през прозореца и погледна надолу. Успя да зърне други прозорци, по-малки от нейния, някои не повече от амбразура. Извика:

— Тиен! Тиен, къде си? Обара, Ним? Чувате ли ме? Елария? Която и да е? Тиен?

Прекара половината нощ на прозореца, вика, докато не пресипна, но никой не й извика в отговор. Това я изплаши неописуемо. Ако Пясъчните змии бяха затворени в Кулата на копието, със сигурност щяха да чуят виковете й. Защо не й отговаряха? „Ако баща ми им е посегнал, никога няма да му го простя“, каза си.

След две седмици търпението й вече бе изтъняло до скъсване.

— Ще говоря веднага с баща си — заяви тя на Борс с най-властния си тон. — Ще ме заведеш при него. — Не я заведе при него.

— Готова съм да видя принца — каза на Тимот, но той й обърна гръб, все едно че не я чу.

На другата сутрин Ариан чакаше до вратата и когато тя се отвори, изхвърча навън покрай Беландра, като отпрати блюдото с подлютените яйца да се пръсне в стената, но стражите я хванаха, преди да измине и три разтега. Тях също ги познаваше, но останаха глухи за заканите й. Довлякоха я обратно в килията, въпреки че риташе и се дърпаше.

Ариан реши, че трябва да действа с повече хитрина. Голямата й надежда беше Цедра — момичето беше младо, наивно и лековерно. Принцесата помнеше, че Гарин веднъж се похвали, че е лягал с нея. Следващия път, докато се къпеше и Цедра сапунисваше раменете й, й заговори за какво ли не.