Пир за врани

— Достатъчно дълго чакахме. — Той заби пръсти в корсажа на роклята й, дръпна и коприната се разпра с толкова силно пращене, че Церсей се побоя, че половината Червена цитадела е чула. — Смъквай другото, преди да съм съдрал и него — каза й. — Короната можеш да си оставиш. Харесвам те с корона.

ПРИНЦЕСАТА В КУЛАТА

Затворничеството й беше леко.

Ариан се утешаваше с това. Защо баща й ще си прави толкова труд да й осигури удобства в плена й, ако я беше белязал за изменническа смърт? „Невъзможно е да е решил да ме убие — повтаряше си за стотен път. — Няма толкова жестокост у него. Аз съм неговата кръв и семе, наследницата му, единствената му дъщеря“. Наложеше ли се, щеше да се хвърли под колелетата на стола му, да си признае грешката и да го моли за милост. И щеше да плаче. Видеше ли сълзите по лицето й, щеше да й прости.

Не беше толкова сигурна дали сама щеше да си прости.

— Арео — умолявала го беше по време на дългата езда от Зелена кръв до Слънчево копие. — Изобщо не исках момичето да пострада. Трябва да ми повярваш.

Хота не отвръщаше, само сумтеше. Ариан усещаше гнева му. Тъмна звезда му се беше измъкнал, най-опасният от малката й група заговорници. Беше надпреварил всичките си преследвачи и бе изчезнал дълбоко в пустинята, с кръв по острието на меча си.

— Вие ме познавате, капитане — не спираше Ариан, докато левгите се нижеха. — Познавате ме още от малка. Винаги сте ме бранил, както бранехте лейди майка ми, когато дойдохте с нея от Велики Норвос, за да сте нейният щит в чужда земя. Имам нужда от вас. Трябва ми помощта ви. Изобщо не мислех…

— Какво сте мислели не е важно, малка принцесо — отвърна Арео Хота. — Само какво направихте. — Лицето му беше каменно. — Съжалявам. Принцът заповядва, за се подчинявам.

Ариан очакваше, че ще я заведат пред престола на баща й под купола от оловно стъкло в Кулата на слънцето. Но Хота я отведе в Кулата на копието и я предаде на Рикасо и сир Манфри Мартел, кастелана.

— Принцесо — каза Рикасо, — ще простите на слепия старец, че не може да се качи с вас. Тези крака са негодни за толкова много стъпала. Приготвена ви е стая. Сир Манфри ще ви придружи дотам, за да изчакате благоволението на принца.

— Неблаговолението на принца искаш да кажеш. Приятелите ми също ли ще бъдат затворени там? — Ариан бе отделена от Гарин, Дрей и другите, а Хота бе отказал да й съобщи какво ще направят с тях. „Това принцът го решава“ — само това можа да каже капитанът по въпроса. Сир Манфри се оказа малко по-разговорлив.

— Отведени са в Дъсчения град и ще ги закарат с кораб на Гастон Грей, докато принц Доран реши съдбата им.

Гастон Грей беше порутен стар замък, кацнал върху скала в Морето на Дорн, мрачен и страховит затвор, където пращаха най-злите престъпници, за да гният и мрат.

— Баща ми да ги убие ли е решил? — Ариан не можеше да повярва. — Всичко, което направиха те, бе от обич към мен. Ако на баща ми му трябва кръв, трябва да е моята.

— Както кажете, принцесо.

— Искам да говоря с него.

— И той така мисли.

Сир Манфри я хвана за ръка и я поведе по стъпалата, нагоре и нагоре, и нагоре, докато не им свърши дъхът. Кулата на копието се издигаше на сто и петдесет стъпки, а килиите й бяха близо до върха. Ариан поглеждаше към тях, докато ги подминаваха, и се чудеше дали някоя от Пясъчните змии не е заключена точно тук.

Когато затвориха и залостиха нейната врата, огледа новия си дом. Килията й беше голяма и проветрива, не липсваха и удобства. По пода имаше мирски килими, имаше червено вино и книги. В единия ъгъл бе поставена изящна масичка с табло за кивас, с фигури, изваяни от слонова кост и оникс, макар да нямаше с кого да играе, дори да беше склонна. Имаше пухена постеля и нужник с мраморна седалка, с кош, пълен с дъхави билки, да убиват миризмата. Толкова отвисоко гледките бяха великолепни. Един прозорец гледаше на изток, тъй че можеше да види изгрева на слънцето. Другият й позволяваше да гледа към Кулата на слънцето, Криволичещите стени и Тройната порта зад тях.

Огледът й отне по-малко време, отколкото за връзване на сандали, но поне й помогна да задържи сълзите си. Наведе се над легена и уми ръцете и лицето си, но колкото и да търкаше, не можеше да очисти скръбта. „Арис — помисли си, — моят бял рицар“. Сълзи изпълниха очите й и тя изведнъж се разплака, цялото й тяло се разтърси от хлипове. Спомни си как тежката брадва на Хота посече през плътта и костите му, как главата му отхвърча във въздуха. „Защо го направи? Защо захвърли живота си? Не ти казах да го правиш, не го исках, исках само… исках… исках…“