Пир за врани

— Зная, че са ти заповядали да не ми говориш — каза й, — но никой не ми е казал аз да не ти говоря. — Заговори за дневната жега, какво са й донесли снощи за вечеря и колко бавна и скована става напоследък горката Беландра. Принц Оберин беше въоръжил всяка от своите дъщери, за да не са никога беззащитни, но Ариан Мартел не разполагаше с друго оръжие освен с хитрината си. Затова се усмихваше и я омайваше, и нищо не искаше в замяна от Цедра, нито дума, нито кимване.

На другия ден на вечеря отново забъбри на момичето, докато я обслужваше. Този път бегло спомена за Гарин. Цедра я погледна свенливо и дори разля виното, докато наливаше. „Така е било значи, нали?“, помисли Ариан.

На следващата баня заговори за затворените си приятели, особено за Гарин.

— За него най-много се боя — сподели тя. — Сираците са със свободен дух, обичат да скитат на воля. Гарин има нужда от слънчева светлина и свеж въздух. Ако го заключат в някоя влажна каменна килия, как ще оцелее? И година няма да издържи в Гастон Грей. — Цедра не отвърна, когато Ариан излезе от водата, но стискаше гъбата толкова силно, че сапунът капеше по мирския килим.

Все пак минаха още четири дни и две къпания, докато спечели момичето.

— Моля ви — най-сетне прошепна Цедра, след като Ариан с най-страшни подробности описа как Гарин се хвърля от прозореца на килията си, за да вкуси за сетен път свободата, преди да умре. — Трябва да му помогнете. Моля ви, не позволявайте да умре.

— Нищичко не мога да направя, докато съм заключена тук — прошепна й тя в отговор. — Баща ми не иска да ме види. Ти си единствената, която може да спаси Гарин. Обичаш ли го?

— Да — прошепна Цедра. — Но как мога да му помогна?

— Можеш да пратиш тайно едно мое писмо — каза принцесата. — Ще го направиш ли? Ще поемеш ли риска… заради Гарин?

Очите на Цедра се разшириха. Тя кимна.

„Имам си гарван“, помисли тържествуващо Ариан, „Но до кого да я пратя?“ Единственият от заговорниците й, избягал от мрежата на баща й, беше Тъмната звезда. Но сир Джеролд като нищо можеше вече да е пленен, ако не, то със сигурност беше избягал от Дорн. Следващата й мисъл бе за майката ня Гарин и сираците на Зелената кръв. „Не, те не. Трябва да е някой наистина силен, някой незамесен в нашия заговор, но който би могъл да има причина да ни съчувства“. Помисли дали да се обърне към майка си, но лейди Меларио беше далече в Норвос. Освен това принц Доран от много години не слушаше лейди съпругата си. „Тя също не. Трябва ми лорд, някой достатъчно влиятелен, за да принуди баща ми да ме освободи“.

Най-властният от дорнските лордове беше Андърс Ирънууд, Царствената кръв, владетелят на Ирънууд и Пазител на Каменния път, но Ариан не беше толкова глупава да търси помощ от човека, който бе осиновил брат й Куентин. „Не“. Братът на Дрей сир Дезиел Далт веднъж се беше домогвал за ръката й, но беше твърде предан, за да тръгне срещу своя принц. Освен това, макар Рицарят на Лимоновия лес да можеше да застраши някой дребен лорд, не разполагаше с достатъчно сила да склони принца на Дорн. „Не“. Същото беше в сила и за бащата на Силва Пъстрата. „Не“. Накрая реши, че може истински да се осланя само на двама: Хармън Ълър, лорда на Хелхолт, и Франклин Фаулър, лорда на Небесен простор и Пазител на Принцовия проход.

„Половината Ълър са наполовина луди — гласеше поговорката, — а другата половина са още по-зле“. Елария Пясък беше незаконна дъщеря на лорд Хармън. С малките й беше затворена заедно с останалите Пясъчни змии. Това трябваше да предизвика гнева на лорд Хармън, а Ълърите бяха опасни, щом се разгневят. „Твърде опасни може би“. Принцесата не искаше да изложи на опасност живота на още хора.

Лорд Фаулър навярно бе по-безопасен избор. Наричаха го Стария ястреб. Така и не се беше помирил с Андърс Ирънууд; между двата дома имаше пролята лоша кръв, още отпреди хиляда години, още когато Фаулър бяха избрали Мартел пред Ирънууд, по време на Войната на Нимерия. Фаулърите бяха приятели и на лейди Ним, но колко щеше да натежи това пред Стария ястреб?

Дни наред Ариан се колеба, докато съчини тайното си писмо.

„Дайте сто сребърни елена на човека, който ви донесе това“, започна тя. Това трябваше да гарантира, че писмото й ще се предаде. Описа къде е и го помоли да я избави. „Който ме освободи от тази килия, няма да бъде забравен, когато се омъжа“. Това би трябвало да доведе героите на бегом. Освен ако принц Доран не я беше осъдил на смърт, тя си оставаше законна наследница на Слънчево копие; мъжът, който се оженеше за нея, един ден щеше да управлява Дорн редом до нея. Ариан можеше само да се моли избавителят й да се окаже по-млад от сивобрадците, за които баща й бе предлагал да я жени през годините.

— Искам съпруг със зъби — беше му казала, когато отхвърли последния.

Не посмя да помоли за пергамент от страх да не събуди подозрения у пленителите си, затова написа писмото отдолу на страница, откъсната от „Седемлъчата звезда“, и го пъхна в ръката на Цедра на следващия ден за баня.