Плацдарм (Планетата, от която никой не се завръща)

Методът за обучение на ЕЕП беше болезнено бавен и влудяващо прецизен. В него се разчиташе на безусловното съдействие на обучавания. Това създаваше трудности, тъй като в началото от страна на пленника не можеше да има активно съдействие. Не, че той самият се държеше войнствено. Просто беше ужасѐн до смърт.

Брайън усети как състоянието на изпадналия в безсъзнание мозък започва да се променя и разбра, че мъжът отново се събужда. Първите чувства на пленника бяха тревога и болка — но това беше преди да отвори очи. След това всичко отстъпи на силен, подлудяващ страх, същият страх, който бе обзел Вжър при първата му среща с Брайън. Но този беше по-лош, защото нямаше никакви изгледи да премине. Пленникът фокусира погледа си върху Брайън и веднага се опита да побегне, скимтейки от ужас. Брайън го сграбчи за глезена, за да му попречи да избяга, но от това страхът на мъжа стана още по-силен. Той изстена, обели очи и припадна. Брайън отиде да вземе аптечката.

— Искаш ли малко храна? — попита го Лиа, когато слезе при нея в кратера.

— Не още. Засега държанието му е много далеч от всякакво съдействие. Смятам да му сложа една доза скополамин, както препоръчват инструкциите за подобни случаи.

Лекото ужилване на инжекционната струя, впръскана от капсулата, върна мъжа в съзнание. Брайън бързо прибра устройството в джоба си. Този път страхът на туземеца бе силно притъпен. Той неохотно се раздвижи, огледа се и спря подозрителния си поглед върху Брайън, който от своя страна седна на земята и зачака. Видя как туземецът поглежда изображението на Учителя и усети как засилващото се любопитство постепенно надделява над страха му. В неговите очи образът на Учителя представляваше мъж на неговата възраст. Мъж, който много добре владееше тялото си, защото успяваше да седи абсолютно неподвижно, като се изключи лекото дишане. Без симулацията на дишане компютърното изображение би се превърнало в статуя. Когато любопитството се засили още повече, Брайън изрече ключовата дума:

— Започвай.

Пленникът погледна към него с внезапен прилив на страх, а после върна поглед на изображението, което се бе раздвижило. То кимна, усмихна се и бръкна в отворената кутия до себе си, откъдето извади камък.

— Камък — ясно каза то. — Камък… камък. — С всяко изричане на думата кимваше и се усмихваше. След това протегна камъка и издаде подканващ звук. Пленникът го зяпаше мълчаливо, а умът му бе изпълнен с объркване.

С безкрайното, присъщо на машините търпение изображението повтори демонстрацията и въпроса. Нямаше положителна реакция. Третия път изображението вече не се усмихваше. Пленникът отново не отговори на жеста и лицето на Учителя внезапно погрозня, устните оголиха зъбите, веждите се намръщиха — антрополозите се бяха постарали да вложат в изражението му всички познати им от различните култури изрази на агресия и гняв. Туземецът се сви и заскимтя от страх. При следващото повторение, когато камъкът бе отново протегнат към него, той със заекване произнесе „пртр“. Изображението се усмихна, кимна и направи всички познати приятелски и окуражаващи жестове, познати на антрополозите. Процесът на обучение бе започнал.

Брайън се бе придвижил извън зрителния обсег на пленника, за да не пречи с присъствието си на урока. Загледа се в изображението, което преливаше вода в два контейнера — отново и отново, без да разлее и капка.

— И това наистина ли има ефект? — опита Лиа.

— Винаги. Компютърната програма се самопроверява. Щом научи няколко думи, ги повтаря на обекта за проверка. С обогатяването на речника процесът става по-бърз. След кратък период от време ще може да задава въпроси, отначало прости, а по-късно и все по-абстрактни. Когато старецът се измори, машината ще му даде почивка. През това време ще предаде на нас това, което е научила.

— Значи ще ни преподава, ще разговаря с нас, ще поправя произношението и граматиката ни?

— Точно така. А сега — къде е онази храна, за която толкова ми говореше? Не се налага да го наблюдавам, за да го пазя. Ако си науми нещо, емоциите му веднага ще го издадат.

Следобед пленникът вече започна да клюма от умора. Брайън му донесе малко вода в дървен съд и той шумно я изпи.

— Как се казва? — попита Брайън Учителя.

— Обектът нарича себе си Равн. Равн. Равн. Повтарям: Равн…

— Достатъчно. — Обърна се към мъжа и широко се усмихна. — Равн, добре дошъл при човешката раса.

Десет Поемане на инициативата

— Раната зараства много добре — каза Лиа, която държеше ръката на Брайън и оглеждаше мястото на липсващия пръст. Напръска я с антисептичен крем.

— Арб’т клрм — рече Брайън.

— Ако това беше опит да кажеш „заболя ме“, ще ти кажа, че трябва или да се научиш истински да гълташ междинните звуци, или туземците никога няма да те разберат.

— Доста отблъскващ език.

— Виждам, че се обажда и лингвистичната ти изолираност, Брайън. Реално погледнато, никой език не може да бъде отблъскващ…

Брайън я прекъсна с вдигнат пръст: