Плацдарм (Планетата, от която никой не се завръща)

— Не зная отговора и на този въпрос. Но имам намерение да го открия. Ако Равн не знае, или се прави, че не знае, тогава все някой от останалите ще ми каже. Вероятно е също да имат артефакти, които да ни дадат някаква нишка. Всичко това води до неизбежния извод, че ще ни се наложи да се върнем в горите и да се срещнем с племето. За да разберем лично как стоят нещата. Те са на тази планета от хиляди години, може би дори отпреди Разпадането. Сигурен съм, че имат какво да ни разкажат.

— Все повтаряш „ние“, „на нас“… Да не се опитваш да намекнеш, че имаш намерение отново да рискуваш главите ни с поход до лагера им?

— Този път рискът ще бъде минимален — той посочи към сандъка с оръжия. — Ще отидем въоръжени и напълно подготвени.

Единадесет Поход към опасността

Бавно, в индийска нишка те напредваха през равнината към далечните гористи хълмове. Водеше Равн, следван от Брайън. Лиа се тътреше доста след тях, с тежък кожен вързоп на гърба. Избърса потта от лицето си и извика:

— Ей, я спрете малко! Отдавна е време за почивка.

Когато настигна Брайън, хвърли вързопа на земята и се отпусна върху него с въздишка на облекчение.

— Пийни малко вода — рече Брайън. — И си почини.

— Колко мило от твоя страна! — гневно каза тя. — И колко щедро — да ми предложиш да пия водата, която цял ден съм носила на гърба си.

— Много добре знаеш, че нямаме друг избор. — Тонът му беше почти умоляващ. Но на нея такива не й минаваха.

— Какво искаш да кажеш с това ние, след като аз съм тази, която носи всичко. Зная, че аргументите ти са непоклатими — жените в това скапано общество вършат всичката тежка работа и се трепят като добичета. И ако вземеш да носиш нещо, целият ти престиж ще отиде по дяволите. Междувременно аз жертвам гръбначния си стълб и неминуемо ще се сдобия с двойна херния… Не ми се хили така, миризлив грубиянин!

— Извинявай. Бих искал да можех да ти помогна. Но вече сме близо.

— Не достатъчно близо…

Тя разгърна вързопа от сурова гущерова кожа — животното неохотно бе послужило за вечеря на Равн само преди два дни — и след кратко ровене из съдържанието му извади манерка с вода. Отпи голяма глътка и я подаде на Брайън. Той само навлажни устни. След като тя беше пила от нея, водата бе станала табу за един Ловец. На Равн нямаше смисъл дори да я предлагат.

— Когато прибереш водата, ми подай кутията с перкусионните гранати — спокойно каза Брайън.

Лиа го погледна стреснато.

— Някакви неприятности ли?

Той бавно кимна.

— Крият се в гората. Усещам омразата им, същата като миналия път.

— Но сега не е миналия път. — Подаде му плоската кутия и кимна окуражително, когато видя как шепа от малките метални сфери се пренася в джоба му. — Не можеш да си представиш откога очаквам това.

— Не искам да ги нараняваме. Но би било добре да им вдъхнем силен страх. Ако успеем да се установим на върха на социалната им стълбица, със сигурност ще получим отговори на всичките си въпроси. Сега ще тръгнем и е добре да се движиш близо до мен, защото е почти сигурно, че ще затворят пътя ни назад. Те са добри ловци и са въоръжени, така че да не поемаме допълнителни рискове.

Дори да бе разбрал за засадата, Равн не даде никакви признаци. Просто си вървеше пред тях с предишната скорост. Пробиха си път през храстите и продължиха между високите дървета. Пред тях се откри голяма поляна. Пътеката им минаваше през нея.

— Спри тук — заповяда Брайън на местния език, когато стигнаха до средата. — Дай ми вода — заповяда на Лиа. — След това добави тихо: — Обкръжили са ни отвсякъде и са много напрегнати. Сигурен съм, че всеки момент ще атакуват. Дръж си ръката във вързопа и близо до оръжията — просто за в случай, че…

Тишината на гората бе нарушена от силен писък на птица, който отекна между дърветата. Веднага го последваха бойните викове на Ловците, които се появиха от всички страни. Равн се втурна към тях, но Брайън мигновено го настигна, стовари тежкия си юмрук върху рамото му и го просна на земята. Постави крака си на гърба му, за да не може да избяга и започна да хвърля гранатите към дърветата наоколо.

От всички страни долитаха пламъци и силни експлозии. Лиа знаеше какво ще се случи и бе запушила уши, но въпреки това падна на колене, разтреперана от разтърсващите мозъка й експлозии. Бойните викове преминаха в стонове, а нападащите бягаха или губеха съзнание. Последва тишина, сред която се извиси гневния глас на Брайън, който ги проклинаше на собствения им език.

— Вие сте мръсотия. Вие сте жени. Вие сте лайна! Вдигате копие срещу мен и аз ви убивам. Вие сте мъртво месо под крака ми — като този Равн, който е мъртво месо. — Докато говореше, премести част от тежестта си върху туземеца и той ефектно заквича. Брайън бе взел инициативата и имаше намерение да я задържи. От всички Ловци се излъчваше страх. Една от емоционалните схеми му беше по-позната от останалите.

— Вжър, ела тук! — заповяда той.

Ловецът колебливо се изправи и пристъпи напред. От носа му течеше кръв и бе замаян и онемял от експлозиите. Брайън го прикова с поглед.

— Кой съм аз? — извика той.

— Ти си Бррн…