Плацдарм (Планетата, от която никой не се завръща)

— Не поглеждай сега, но Равн се опитва да се измъкне. Отдавна чакам този момент. Ще му дам малко преднина преди да го хвана. Искам да избяга и да почувства, че най-после се е отървал от нас. След това, когато го хвана, вероятно ще изпадне в отчаяние. Може би тогава, в момент, когато се чувства беззащитен, ще мога да го убедя да поговори с мен. Досега не исках да насилвам нещата. Но щом е събрал достатъчно енергия за бягство, със сигурно ще издържи на едно малко разтърсване.

— Можеш да му дадеш едно допълнително разтърсване от мен. Винаги когато ме погледне, на лицето му се появява отвращение — както когато му даде да яде готвено месо.

— Не забравяй, че структурата на неговото общество е доста особена.

— Да. Мястото на жените е някъде под дъното. Аха, ето че се измъква. Изправя се и гледа насам.

— Извърни се, сякаш не си го забелязала. Искам да има надежда, че ще успее — преди да му я отнема. Това ще създаде травматична ситуация, която е много вероятно да го накара да свали гарда си.

Равн знаеше, че Старият, Който Говори няма да го последва. Той винаги седеше на едно и също място. И, естествено, Тя беше без значение. Страхуваше се само от големия Ловец, тъй като силата му беше колкото за двамина. Въпреки това, трябваше да рискува сега, когато Ловецът не гледаше. Равн бе ял и почивал. Все още беше истински Равн и все още имаше силни крака, тъй като дълги години бе преследвал Неща от месо. Бе успявал да ги надбяга, сега щеше да надбяга и Ловеца. Ловецът беше толкова глупав, че дори не го гледаше. Старият също беше глупав и само си седеше, без да вдига тревога. Първо бавно, такъв беше начинът, той се запромъква през тревата, а сега — скок и бързо напред! Бързо, като вятъра, като Нещата от месо — сега никога нямаше да го хванат…

Лиа гледаше как старецът се отдалечава все повече и повече, бягайки през равнината.

— Не мислиш ли, че рискуваш? Старият миризливец поддържа доста добра скорост. Би било срамно да го изгубим сега. А би могло да ни докара и неприятности, ако се наложи да се биеш с приятелите му. Възможно е те да го чакат там.

— Не се тревожи. Никой не го чака, сигурен съм в това. — Брайън погледна след бягащия човек, стана и се протегна. — Спринтът е хубаво упражнение. Жалко, че не го правя често.

Лиа го погледна и разбра колко глупави бяха тревогите й. Когато Брайън се затича, тя осъзна, че никога досега не го бе виждала да се движи с пълна скорост. Беше забравила, че е световен шампион, победител в двадесет спорта — и явно това е бил един от тях.

За Равн това беше неочакван шок. Вече беше готов да запее победна песен, защото знаеше, че е изтичал толкова бързо и толкова далеч, че няма начин да бъде хванат. Когато се обърна назад и видя, че Ловецът тръгва да го преследва, той се изсмя и се затича още по-бързо, за да увеличи дистанцията. Но когато се обърна отново, забеляза, че Ловецът е преполовил разстоянието, което ги дели и продължава да се приближава. Равн зави от отчаяние и се затича с всички сили, но не успя да избяга. Дърветата бяха все още твърде далеч, а тежките стъпки зад гърба му приближаваха. Дробовете го боляха, сърцето му щеше да се пръсне… тежка ръка се стовари на рамото му, той изпищя и се строполи.

Брайън гледаше стареца, който се гърчеше и виеше, проснат на земята, но не изпитваше съжаление. Чувстваше силните удари на сърцето си след спринта, а при всеки удар раната на ръката му потръпваше от болка. Едно неприятно напомняне, че същото това унижено създание е отрязало пръста му. Когато видя собствения си пръст, нанизан на огърлицата около врата на миризливия старец, който ридаеше от самосъжаление и я стискаше с две ръце, Брайтън усети как в него се надига вълна от гняв. Да, държеше я така, сякаш му дава сила.

Когато осъзна това, Брайън разбра какво трябва да направи. Спомни си, че дрипите от гущерова кожа и грубите каменни оръжия бяха единствените притежания на хората от племето. Като се изключи тази огърлица. Тя със сигурност бе високо ценена, или може би придаваше особено значение на притежателя си. Добре! В такъв случай този притежател щеше да бъде той.

Когато Брайън се опита да вземе огърлицата, Равн запищя още по-силно и отчаяно се вкопчи в нея с две ръце. Но не успя да се противопостави на силата на Брайън. Той просто хвана с големите си ръце китките на Равн и ги стисна така, че пръстите изтръпнаха и се разтвориха. Брайън свали огърлицата от врата на Равн и бавно си я сложи. Риданията на стареца преминаха в умолителни писъци.

— Мое — дай ми! Аз съм Равн, мое да нося. Мое…

Говореше на собствения си език и Брайън откри, че го разбира с лекота. Евристичния Езиков Програматор си бе свършил добре работата. Отстъпи, сложи ръка на огърлицата и бавно заговори на същия език.

— Сега е моя. Аз съм Брайън. Докато я нося, аз съм Равн. — Ако „Равн“ беше и някаква титла освен име, това щеше да направи впечатление на стареца. Така и стана. Писъците спряха и той гневно присви очи.

— Само един Равн сред хората. Аз. Моя. — Протегна ръка в настоятелен жест. Брайън свали огърлицата, но не я пусна.