Полет 800

След пазаруването с Кейт се разделихме за известно време и последната ми спирка за деня беше барът „Прозорците“ в Северния небостъргач на Световния търговски център, известен — с прочутата нюйоркска скромност — като най-великия бар на света.

Беше към шест и половина и барът, който се намираше на сто и седмия етаж, на ужасяващите четиристотин метра над морското равнище, гъмжеше от всевъзможни посетители като мен, които изпитваха потребност да обърнат по чаша за десетина-петнайсет долара, докато се наслаждават на най-страхотната гледка в Ню Йорк, ако не и на света.

Не бях ходил в това заведение от миналия септември, когато Кейт ме замъкна там на купона на Контратерористичната спецчаст по случай двайсетата годишнина от нейното основаване.

Един от шефовете на ФБР, който държа реч оная вечер, каза: „Поздравявам всички ви за прекрасната работа през годините и особено за арестите и присъдите на всички виновници за трагедията, която се разигра тук на двайсет и шести февруари хиляда деветстотин деветдесет и трета. Всички ще се видим пак тук на двайсет и петата годишнина на този превъзходен екип и ще имаме още поводи за празнуване“.

Не бях сигурен, че ще изкарам до тоя купон, обаче се надявах да няма повече поводи за празнуване.

Кейт се обади, за да ме осведоми, че скоро ще дойде при мен, което означаваше след около час. Поръчах си дюърс със сода, облегнах се с гръб на бара и се зазяпах през френските прозорци. Даже петролните рафинерии в Ню Джързи изглеждаха красиви оттам.

Около мен имаше много туристи, наред с уолстрийтски типове, юпита, курвета и двойки от предградията, дошли в града по специални поводи, а сигурно и неколцина от моя занаят, които имаха кабинети в Северния небостъргач и използваха заведението за срещи на високо равнище и официални вечери.

Не си падах точно по такива места, обаче Кейт искаше да дойде там, за да видела Ню Йорк от върха на света в последната ни вечер заедно, каза тя, спомен, който щял да ни топли, докато се върнем.

Не се измъчвах особено, задето напускам дома, родното огнище и жена си, както войниците, заминаващи на фронта. Щях да отсъствам за кратко, можех да напусна, когато си поискам, и макар и реална, опасността не беше чак толкова голяма, колкото за фронтоваците.

И все пак изпитвах известна нервност, може би заради искрената загриженост на Джак да не ми се случи нещо лошо покрай подписването на документите, предвиждащи моето изчезване, отвличане или смърт. И естествено, боях се за това, че Кейт отива на място, където ислямските екстремисти вече са нарочили американците. Искам да кажа, нашата работа беше да се борим с тероризма, обаче до тоя момент го бяхме правили в Америка, където бе нанесен само един сигурен терористичен удар — всъщност точно в тая сграда.

Кейт пристигна необичайно рано и се прегърнахме и се целунахме, като че ли се срещахме след дълга раздяла.

— Опаковах няколко кашона, които утре ще пратим в посолствата с дипломатическата поща — каза тя.

— Имам всичко, каквото ми трябва.

— Сложих ти и шест бири.

— Обичам те.

Поръчах й водка с лед и заедно се облегнахме на бара, хванати за ръце, загледани в слънцето, което залязваше зад пущинаците на Ню Джързи.

Заведението беше поутихнало — хората се наслаждаваха на залеза с чаши в ръце на четиристотин метра над земята, отделени от реалния свят със сантиметър и половина прозрачно стъкло.

— Когато се върнем, пак ще дойдем тук — каза Кейт.

— Звучи добре.

— Ще ми липсваш.

— Ти вече ми липсваш.

— Как се чувстваш в момента?

— Мисля, че на тая височина алкохолът по-бързо стига до мозъка. Барът сякаш се люлее.

— Той наистина се люлее.

— Какво облекчение.

— Ще ми липсва чувството ти за хумор.

— А на мен ще ми липсва публиката.

Тя ме стисна за ръката.

— Хайде да си обещаем, че ще дойдем тук, когато се върнем. Разбираш ли?

— Да.

Тая вечер имаше диско и оркестърът засвири в девет. Изведох Кейт на малкия дансинг и й показах някои стъпки от седемдесетте, които й се сториха забавни.

Оркестърът свиреше „Ментоловият туист“, който аз прекръстих на „Йеменски туист“ и направих няколко стъпки, наречени „камилски тръс“ и „избягване на куршуми“. Явно бях пиян.

Върнахме се на бара и си поръчахме специалитета на заведението, наречен „Леден чай Елис Айлънд“. За шестнайсет долара чашата можеха да му измислят по-скъпарско име.

Кейт поръча суши и сашими на бара и въпреки че обикновено не ям сурова риба и водорасли, когато съм поркан, се тъпча с неща, които не би трябвало изобщо да вкусвам.

Тръгнахме си от най-великия бар на света към полунощ. Главата ми отдавна не се беше пръскала така.

На улицата се качихме на такси и Кейт заспа с глава на рамото ми. Докато се прибирахме, зяпах през страничния прозорец.

Ню Йорк след мръкване. Щях да си го спомням през следващите месеци.