Полет 800

— Тя казва, че не можеш да повярваш в смъртта му. Това често се случва, когато умре близък колега — като отхвърля смъртта му, човек отхвърля възможността същото да се случи с него. По този начин преодолява случилото се.

— Да… ами… на мен… — Всъщност изобщо не ми пукаше.

— Както сигурно знаеш, Кейт и Тед много се бяха сприятелили, но тя успя да преодолее скръбта.

Това започваше да ми писва и тъй като не ми се струваше важно, разбирах, че Кьоних нарочно ме ядосва, защото аз го бях ядосал. Малка отплата от готиния Джак.

— Честно казано, хич не си падах по Тед Наш и преодолях скръбта около две секунди след като научих, че е убит. Какво се опитвате да постигнете?

На тънките му устни плъзна едва забележима усмивка, която моментално изчезна.

— Предполагам, че съм се отклонил. Въпросът е, че когато се върнеш, ще сформирам специална група и ще удвоя усилията по случая с Халил.

— Добре. Това е захарното петле, което ми подхвърляте. Нали така?

— Това е захарното петле. Пращам те в Йемен, за да се стегнеш. Ако останеш в отбора, ще получиш топката и ще вкараш нов гол. Ако го напуснеш, никога няма да имаш такъв шанс.

— Точна аналогия. И имате право. Случаят с Халил е по-важен за мен от търсенето на някаква призрачна улика, свързана с катастрофата на полет осемстотин. — И прибавих, защото беше вярно: — Разбирам защо сте главен тук. Много ви бива.

— Знам. Обаче ми е приятно да го чуя.

Зачаках да ми каже колко велик съм и аз, обаче той не го направи.

— Не се ли смущавате, че пренебрегвате вероятността да съществува такъв видеозапис?

Кьоних дълго ме наблюдава.

— Не я пренебрегвам. Казвам ти, че записът не съществува, обаче даже да съществуваше, това не е твоя работа. Надявам се, че ти е ясно.

— Напълно.

Той се изправи и ме изпрати до вратата.

— Ще ти е приятно да работиш с агентите в Йемен. Те са първокласен отбор.

— Нямам търпение да допринеса за успеха на мисията. Бих искал да се върна до Деня на труда.

— На първо място е мисията. Но е възможно.

— Добре. Имам лекции в „Джон Джей“.

— Това ми е известно. Не искаме да ти създаваме излишни трудности.

— А само необходими трудности.

— Всички сме воини в борбата срещу глобалния тероризъм.

— Както и във войната срещу ислямския джихад.

Той продължи, без да обръща внимание на моя англо-арабски.

— Йемен се смята за вражеска страна. Трябва много да внимаваш. Тук те очаква голямо бъдеще и не искаме да ти се случи нещо. Кейт също не би искала, сигурен съм. Преди да заминеш, трябва да се отбиеш в правния отдел, за да се погрижиш за завещанието си. И да упълномощиш изпълнението му в случай, че изчезнеш или бъдеш отвлечен.

Гледахме се в продължение на няколко безкрайни секунди.

— Нямах намерение да ми се случват такива неща — наруших мълчанието накрая.

— Не се заблуждавай, това е опасно място — осведоми ме той. — През декември деветдесет и осма например четирима отвлечени западни туристи бяха убити от религиозни екстремисти.

— Будисти ли?

— Не, мюсюлмани.

— Аха. Значи това е мюсюлманска страна.

Господин Кьоних явно губеше търпение към моята престорена тъпота, обаче продължи:

— През последните десетина години в Йемен са отвлечени над сто западняци.

— Без майтап? Какво са правили там, по дяволите?

— Не знам… бизнесмени, учени, туристи.

— Ясно. Но след изчезването на първите четирийсет-петдесет, останалите не са ли си казали: „Може би трябва да отида в Италия или някъде другаде?“ Нали разбирате?

Той продължително ме измери с поглед и отвърна с принудено търпение:

— Не е важно защо са били в Йемен. Но за твое сведение сред отвлечените и изчезналите няма американци. Главно европейци. Те имат склонност към авантюристични пътешествия. Твоята задача отчасти ще е да събереш информация за изчезналите западняци — и да внимаваш да не станеш един от тях.

Спогледахме се и може да си въобразявах, обаче ми се стори, че на устните му пак плъзва усмивка.

— Разбирам — отвърнах.

— Убеден съм.

Ръкувахме се и си тръгнах.

31

С Кейт прекарахме остатъка от деня на Федерал Плаза — трябваше да привършим с текущата работа и да се сбогуваме. Отидохме в амбулаторията, където ни направиха ваксини за болести, за които никога не бях чувал, и получихме по шишенце хапчета против малария. Сестрите ни пожелаха лек и безопасен път, при това без капчица ирония.

Докато разчиствах бюрото си, Хари Мълър ми каза:

— Не знаех, че си подал заявление за Йемен.

— Аз също.

— Ядосал ли си някого?

— Кьоних си мисли, че имам връзка с жена му.

— Без майтап?

— Тя е въртиопашка, обаче не го казвай на никого.

— Да… Кейт за Африка ли заминава?

— За Танзания. Заради атентата срещу посолството.

— Тя пък кого е ядосала?

— Кьоних. Той я свалял и тя заплашила, че ще подаде жалба за сексуален тормоз.

— Будалкаш ме, нали?

— Не пускай никакви слухове. Джак не обича слуховете. Стиснахме си ръцете.

— Открий копелетата, които са взривили „Коул“ — каза той.

— Ще направя всичко възможно.

Последната ми спирка, без Кейт, беше правният отдел на горния етаж, където една млада правистка — шестнайсетинагодишна — ми даде да попълня и подпиша разни документи, сред които пълномощно в случай, че бъда отвлечен или изчезна.